След видение винаги се бе чувствала замаяна и отвратена, но за първи път й се случваше нещо толкова сериозно. Силуетът на рицаря непрекъснато изникваше в съзнанието й, присветваше и угасваше, като искри от наковалня. Стенейки, тя притисна пръсти до пулсиращите си слепоочия и се просна на леглото.
Стените, с техните цветни мотиви, се въртяха и губеха очертанията си. Листа, цветове й филизи се увиваха, люлееха и сякаш пълзяха към нея. Тя затвори очи, но миг след това ги отвори и впери поглед в синята коприна на балдахина. Завивката от кожа на белка приятно галеше трескавото й тяло. Стомахът й се сви и тя си помисли, че отново ще повърне.
Гаденето бавно отмина, но жестоките удари, които блъскаха главата й отвътре, не престанаха. След малко, когато се почувства готова да се изправи на крака, тя стана и набързо си направи лапа от розово масло и корен от божур. Натопи една ленена кърпа в сместа и я наложи на лицето си. Ударите утихнаха и след тях остана само тъпа болка.
Ариана се отпусна по гръб на леглото. Долу в двора, на рога на нощния пазач, отговаряше тръбата на страже-вата охрана. Всичко беше наред. Или поне доколкото можеше да бъде, с вражеската армия зад крепостните стени. И все пак тя се страхуваше да затвори очи. Страхуваше се, че рицарят отново ще се върне.
Това видение… бе различно от всички други, които я бяха спохождали. Преди те бяха далечни, забулени в мъгла, отразени в шепа вода, толкова неясни, че понякога дори не можеше да ги определи. Сега… тя сякаш бе станала част от видението. Бе доловила миризмата на горещо желязо, бе чула ударите на копитата, бе усетила как копието я пронизва… О, Боже, всичко бе толкова истинско. Та тя наистина беше там.
Ариана се обърна и погледна дългата восъчна свещ до леглото си. Тя щеше да гори цяла нощ, за да я предпазва от силите на злото. Едва не се засмя на иронията. Как можеше тази малка искрица светлина да спре Черния дракон — това изчадие на ада. И все пак, макар че пламъкът на свещта сякаш пронизваше уморените й до болка очи, тя не дръпна завесите около леглото.
Вятърът, който бе брулил крепостната кула цяла нощ, най-после спря. Така желаната буря не дойде и прокълнатите от Бога норманци, за жалост, нямаше да се измокрят до кости. Ариана си мислеше да разкаже на брат си за видението, но после реши, че така само ще увеличи тревогите му. Освен това заплахата, въплътена от безжалостния рицар, се отнасяше само до нея. Тя притисна ръка до сърцето си и сякаш почувства как острото копие я пробожда.
Краката й инстинктивно се свиха да посрещнат болката. Тя се обърна настрани и зарови лице във възглавницата. Но зад стиснатите клепачи виждаше рицар в черна броня, който насочваше копие към сърцето й. Дълго след като вече бе заспала, сивоокият Черен дракон се яви и в съня й.
Ариана се събуди от бледата светлина на натежалото от облаци утро и воят на далечна гайда. Тъжните звуци се носеха от високата крепостна стена, където мъжете закусваха и възпяваха минали победи.
За миг тя не можа да разбере къде се намира. Изправи се толкова бързо, че й се зави свят. Допря пръсти до затворените си клепачи и разбра, че не болката предизвиква глухото неясно бумтене, което кънтеше в главата й. Звукът се носеше отвън, като безспирен тътен на далечна буря. Обсадата беше започнала. Норманците щурмуваха крепостната стена и тежките им тарани непрекъснато изстрелваха камъни и скални късове.
Бе спала облечена, направо върху завивките, но сега се втурна да съблече царствените си одежди. Предишния ден бе взела туника и ботуши от една доячка, защото ако норманците все пак успееха да превземат крепостта, щеше да й е по-лесно да се измъкне, предрешена като селско момиче. Като дъщеря на принца на Гвинедите за нея щяха да поискат откуп в сребро три пъти колкото тежеше самата тя.
Ариана нахлузи широката груба туника върху фината си плисирана роба и обу чифт сиви велурени ботуши. Пристегна кафеникавата туника по врата, за да скрие оракулската огърлица, завърза прост кожен колан около кръста си и разпусна тъмнокестенявата си коса. После надена една ножница в колана си и пъхна вътре тежък кинжал. Това не беше обичайно оръжие за един селянин, но тя трябваше да бъде въоръжена. Кинжалът, дълъг и остър като меч, бе излят от най-здрав метал.
Ариана решително прокара пръст по лъскавото острие. Щеше да го използва, ако й се наложеше. Трябваше да защити честта си, защото никой мъж нямаше да плати девичия данък за опетнена невеста. Ако допуснеше да бъде обезчестена, това би донесло срам не само за нея самата, но и за целия й род.
— За честта… — прошепна тя и стисна сребърната дръжка на кинжала.