— Така ли? — възкликна подигравателно Рейн. — Талезин ми каза, че и ти имаш пророческа дарба. Кажи ми, когато наближи да идва Артур, та да започна да му мисля.
— Там ви е грешката на вас, норманците — една от многото ви грешки. Нямате въображение.
— Напротив. Аз много добре знам как вони човек, който е мъртъв от часове и не ми трябва въображение, за да си представя как би изглеждал крал Артур след като е гнил в това златно ложе цели шестстотин години. Ако той дойде и седне на трона в Лондон, цялото население ще избяга от вонята.
Гневът на Ариана вече бе по-силен от страха й.
— Вие, сър, не сте никакъв рицар! — отвърна му тя с най-тежката обида, за която успя да се сети.
Той обърна глава назад и се разсмя. Слънцето освети силната му загоряла шия и за миг, загледана в изящната му уста и изваяните скули, Ариана забрави всичко. Господи! Той я вълнуваше по начин, който тя нито харесваше, нито можеше да разбере.
— Може и да се хилиш, но ще дойде ден, в който ти и фамилията ти ще познаете поражението — каза тя, макар гласът й да не бе толкова убедителен.
Усмивката все още не бе напуснала лицето му, но очите му смениха цвета си — от кремък на прозрачен дим.
— И синът ти ще бъде част от моята фамилия, Ариана. Защото ти ще ми родиш син…
Ариана беше сигурна, че сърцето й спря за миг, а когато отново заби, ударите му бяха редки и неравни.
— Не… Няма.
— Напротив. Ще го зачена в утробата ти още тази вечер.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Рейн беше коленичил сред ароматните тръстики и блуждаещият му поглед се рееше по повърхността на леглото. Сивата кожена кувертюра бе отметната встрани, а фините сатенени чаршафи отдолу бяха обсипани с теменужки.
Епископът размахваше кандилницата насам-натам и наоколо се разнасяха облаци тамян, който се виеше по бродирания балдахин. Бронзовите светилници над главите им се полюшваха на веригите си и по златистите стени пробягваха сенки. Старецът пееше, а гласът му дращеше и съскаше като есенен лист.
— Dominus vobiscum…
„Никое брачно легло не се нуждае от освещаване, колкото това тук“, помисли си Рейн.
Бог му бе свидетел, че предпочиташе и тя да го желае. Но с желание, или без, той щеше да изпълни съпружеските си задължения. Бракът им трябваше да бъде консумиран незабавно, защото утре Оуейн можеше да застане пред стените на Рудлан и да си поиска обратно и дъщерята, и земята. Не само примирието, но и господството му над Рудлан зависеше от брака му с Ариана.
Епископът разклати кандилницата и светената вода се разплиска от филигранните отвори на сребърния съд. Капките вода, попаднали по леглото, попиха в сатенените чаршафи и потъмняха като кръв. Трябваше му нейната девича кръв върху тези чаршафи още преди да се е съмнало. Искаше до края на лятото в утробата й да расте син.
Епископът се оттегли. Рейн стоеше, загледан в наведената глава на съпругата си, удивен от неестествената белота на кожата й, там където се разделяше тъмнокес-тенявата й коса. Посегна към нея и й подаде ръка. Тя се поколеба за миг, а после сложи длан в неговата. Рейн я изправи на крака и почувства, че по тялото й премина тръпка, а когато тя вдигна поглед към него, очите й бяха изпълнени с неподправен страх.
Група весели, бъбриви жени ги обкръжиха и я дръпнаха встрани. В голямата зала отдолу брат му и останалите гости вече бяха преполовили бъчва сладко, тежко вино. Рейн мълчаливо изтърпя просташките им подмятания, докато чакаше жените да положат невестата му в леглото и изведнъж се почувства толкова уморен, че му се искаше час по-скоро да приключи с тази работа.
Когато дойде време да се присъедини към невестата си в брачното им ложе, настроението му бе станало толкова мрачно, че мъжете предпочетоха да не изпълнят докрай своята част от сватбения ритуал и го оставиха да се качи в спалнята сам.
Ръждясалите панти на вратата изскърцаха и Ариана уплашено придърпа чаршафите до брадичката си. Светилниците бяха угасени и сега стаята се осветяваше само от огъня в мангала и самотния пламък на високия, филигранен свещник до леглото. Слабата, мъждукаща светлина хвърляше но стените ъгловати сенки.
Той потърси подходящите думи, но не можа да измисли нищо и се облегна на затворената врата. Тя го гледаше смразена, а очите й изглеждаха черни на фона на бледото й лице.
— Ариана… — подхвана той с тих, уморен глас. Търсеше думи да я успокои, без да й обещава, че няма да боли, защото знаеше, че не може да изпълни такова обещание, ала думите просто не излизаха от устата му.
Тежка, напрегната тишина легна помежду им.