Тя вдигна брадичка и устните й се извиха в онази лукава усмивка, която бе събудила у него желанието едновременно да я покори и да се люби с нея.
— Добре дошъл, норманецо. Да не би да идваш, за да заченеш своето дете в утробата ми?
Той стисна зъби, отлепи се от вратата и тръгна към нея.
— Да, за това съм дошъл.
Тя стисна завивките още по-здраво и зарови глава във възглавниците.
— Пусни завивките — каза той.
— Можеше поне да проявиш кавалерство и…
— Казах… да махнеш завивките!
Тя отпусна ръце встрани и сатенените чаршафи се плъзнаха до кръста й. Той ги грабна и ги захвърли на пода. Дланите й се притискаха към постелята така силно, че мускулите на ръката й изпъкваха. Гърдите й потрепваха от усилието, с което задържаше дъха си. Над леглото се носеше тежкият аромат на теменужки, но не той бе причината за сладката болка, която Рейн усети в слабините си. Видът на голото й тяло го изпълни с желание.
Тя все още носеше бронзовата огърлица с двете извити змии около врата си, но сега, от тежкото й дишане, те сякаш се гънеха. Кожата на гърдите й бе толкова бяла, че отдолу прозираха синкавите й вени. Рейн положи длан върху една от тях и усети, че сърцето й заби по-силно.
После той се отдръпна, свали туниката и ризата си и хладният въздух погали голите му гърди. Приседна в края на леглото да измъкне ботушите си, а сетне отново се изправи и се зае с връзките, които придържаха тесните му панталони. Накрая смъкна и последното парче плат от тялото си и го изрита встрани.
Дъхът на Ариана секна.
Той се обърна и видя, че очите й са приковани в набъбналия му член. Вцепененият й взор се придвижи нагоре по тялото му, по гладкия му стомах, по гърдите му и той усети погледа й по плътта си като горещ, влажен дъх.
Легна на леглото до нея, без да я докосва. Кожените ремъци простенаха под тежестта му и тя се сви във възглавниците сякаш искаше да се скрие в тях като в черупка.
— Ариана, погледни ме!
Тя не помръдна. Лежеше бледа и неподвижна като статуята на Светата Дева в параклиса, а очите й останаха заковани в балдахина над главата й.
Господи, задачата май щеше да се окаже непосилна!
Той прокара пръст по бронзовата огърлица, която следваше извивките на врата й. Металът бе толкова горещ, че почти изгаряше плътта му и сякаш туптеше, пулсираше под пръстите му. За миг някаква странна сребриста мъгла се изви пред очите му и ушите му забучаха. Той разклати глава. Мъглата се разсея, а бученето замря. Металната огърлица бе отново гладка и хладна и той реши, че всичко бе плод на въображението му.
Изправи се на лакти и погледна вкамененото лице на невестата си. Тя примигна и едва тогава погледът й се фокусира върху него.
— Защо носиш това? — попита той, докосвайки огърлицата.
— Едва ли ще разбереш.
Рейн обви длани около врата й, точно над металния накит и леко натисна вдлъбнатините над ключиците й. Усещаше пулса под палците си.
— Когато те питам нещо, жено, бих искал да получавам ясен отговор.
Пулсът й се ускори и запрескача. Очите й бяха тъмни и обладани от странни сили, като уелска гора. Усети я, че преглъща.
— Това е оракулски знак. Могат да го носят само онези, които наистина имат дарбата да виждат в бъдещето.
— А ти какво си видяла?
Тя прокара език по плътната си долна устна — нещо, което го накара да изпита странна тръпка — и прехапа устни.
— Видях теб.
Тези устни… трябваше да опита вкуса на тези устни. Той наведе глава, но тя извърна лице и устните му попаднаха в гъстата й тъмна коса, която се спускаше по обсипаните с теменужки възглавници като разлято вино. Той взе един кичур и вдъхна дълбоко уханието му.
— Мирише на лимон — каза.
После хвана страните й в дланите си, обърна лицето й и я целуна.
Тя ожесточено развъртя глава, но той я държеше здраво и отново улови устните й. Тя се виеше под него, отблъскваше отворената му уста и стенеше.
— Спри! Моля те, спри…
Той леко разтърси главата й.
— Ти си ми жена, твърдоглавка такава. Трябва да ми се отдадеш.
— Не, не искам.
Ръцете му станаха по-здрави и той отново я разтърси, този път по-силно.
— Ще се отдадеш, Ариана. Ще усетиш семето ми вътре в себе си и тогава аз ще бъда сигурен, че веднъж завинаги Рудлан е моя.
— Рудлан! Това е всичко, което те интересува. За теб аз съм просто едно име, средство, с което ще си осигуриш уважението на другите. А всичко, което някога съм желала… всичко, което желая… — Очите й се замъглиха от внезапен прилив на сълзи, а гърдите й подскочиха от усилието да ги задържи. — Ти не можеш да ме притежаваш. Ще покориш тялото ми, но не и сърцето.
Той пое дълбоко въздух, опитвайки се да укроти гнева.