Тежестта му я приковаваше за леглото, гърдите му премазваха нейните, светлите му очи я оглеждаха. Постепенно зениците му потъмняха и чертите на лицето му се смекчиха. Той наведе глава и вече усещаше дъха й.
— Какво правиш? — попита.
— Нищо.
Страните му бяха почернели от набола брада. В сивите му очи имаше едва забележими черни отблясъци, които тя бе пропуснала да забележи по-рано. Те се спускаха като лъчи от дълбоките, тъмни зеници и придаваха на очите му онзи въглен цвят, който се появяваше, когато се смееше или когато искаше…
Да я целуне. Той се наведе още повече и устните му почти докосваха нейните.
— Гледах белезите ти — каза бързо тя.
— Отвращават ли те?
— Не — отвърна тя, учудена, че въобще може да си го помисли. — Те са бойни трофеи на достоен за гордост живот.
Той се усмихна… и дъхът й спря. Никога не го бе виждала да се усмихва, истински да се усмихва. Бръчиците, които очертаваха устата му, станаха по-дълбоки и очите му добиха странен ленив вид. Усмивката му бе момчешка, по своему нежна.
— Да, трофеи са наистина, но аз не се гордея с тях, защото всеки един от тях е резултат от допусната грешка. Нещо глупаво, което почти ми е коствало живота.
Той прокара пръст по бузата й, точно под подутото й око и дъхът, който не бе разбрала, че потиска, излезе от гърдите й с въздишка.
— А аз? Да разгледам ли трофеите ти? Приличаш на петниста козичка.
Тя наведе очи и прехапа устни да задържи смеха си. Съзнаваше, че той току-що я бе обвинил в глупост, но й стана смешно.
Ръката му се плъзна под врата й и той бавно повдигна лицето й с палец, докато погледите им се срещнаха. Устните й се разтвориха пред целувката му.
Вратата се отвори с трясък и в стаята влезе Талезин с табла медени питки в едната ръка и бакърена кана с гореща вода в другата.
— Брат ви, графът и неговата благородна съпруга си тръгват, милорд — изчурулика момчето. — Искат да ги изпратите до езерото.
Като забеляза кафеникавите петна засъхнала кръв по чаршафите и синината на окото на Ариана, Талезин се смрази, пристъпи спънато напред и изпусна каната.
— О, милейди! Бог да ви е на помощ…
Таблата започна да се плъзга от ръката му, но Рейн се хвърли да я улови. Ужасеният поглед на Талезин се спря върху лицето на господаря му.
— Милорд, какво…? О, това е ужасно! Този път наистина прекалихте…
— Кръвта е моя — подсмихна се Рейн. — Нали ме предупреди, че може да се наложи да легна до нея с броня?
— А? — Очите на Талезин шареха от посиненото око на Ариана към раната на гърба на господаря му. — Ударили сте я и тя ви е наръгала.
Ариана едва не прихна да се смее.
— Не, момче, обратното. Наръгах го и той ме удари… така да се каже.
Талезин едва забележимо се ухили.
— Тия работи не стават така. Вие, милейди, не трябва да посягате върху съпруга си, а вие, милорд, не…
— Талезин — прекъсна го рязко Рейн, — ако не спреш да си навираш носа навсякъде, ще направя и на теб такава синина, да сте си лика-прилика.
Този път Ариана наистина се разсмя, но когато забеляза голото тяло на мъжа си, който стоеше насред стаята, огрян от слънце, смехът й секна. Гледката наистина беше впечатляваща…
— Харесва ли ти това, което виждаш, мила ми женичке?
Погледът й подскочи на лицето му, но тя не отмести очи, макар да усещаше, че кръвта й нахлува в главата. В един почти безкраен миг двамата се гледаха, а тя се опитваше да му покаже, че не се страхува от него.
„Това е мой дълг“, повтаряше си. „Трябва да изпълнявам дълга си.“
Но страхът й стана още по-силен, когато си спомни за болката, която бе изтърпяла през тази нощ, и думите му, казани с този студен и безразличен глас.
„По-добре свикни. Ще ти се случва често. Може би още утре сутринта.“
Заради някаква си усмивка почти беше забравила какво всъщност представляваше за него — крепостта Рудлан и просто една породиста кобила, която да осигури наследниците му.
Плясъкът на вода я изтръгна от мислите й. Талезин подготвяше сутрешния им тоалет и Рейн отиде да се измие. Момчето продължи да се мотае из стаята и да имитира дейност, като непрекъснато стрелкаше, господаря си с остри погледи.
Ариана изпита истинско удовлетворение, че мъжът й няма да предявява съпружеските си права пред нея, но когато се сети, че е изправена пред перспективата да стои в леглото, докато той излезе, или да стане и да се облече пред очите му, сърцето й отново се сви.
— Конят ми оседлан ли е? — попита Рейн, докато чистеше зъбите си.