— За Бога, Ариана, престани да висиш на врата ми като мокра мантия. Ако онзи нещастник Талезин ме беше видял, сигурно нямаше да го преживея.
Ариана реши да не подкача брат си за „онзи нещастник“ Талезин, който явно бе станал по-страшен и от чумата в очите на Рьодри. Тя го остави да продължи с лъскането, като се задоволи с предупреждението да внимава да не го провесят с главата надолу и тръгна да си върши работата. Реши, че ще е уместно да говори със сър Одо, който бе поел функциите на управител на имението на Рейн, и да го уведоми, че ще поеме цялата отговорност за всичко в границите на крепостните стени.
Намери едрия рицар навън край кошарата, която бе издигната до арената, за да поеме отнетите животни. Но като се изключат една крава с плешиво петно на хълбока и едно теле със счупен крак, кошарата бе празна.
— Той ги е върнал — каза по-скоро на себе си Ариана. Сър Одо се извърна. По лицето му блестеше пот и той прокара ръка по челото си.
— Не ви разбрах, милейди?
— Лорд Рейн е върнал добичетата на хората.
Одо се усмихна и между предните му зъби зейна дупка.
— А вие какво си мислехте, че няма да ги върне ли?
— Но Талезин каза…
— Талезин! — изсумтя весело рицарят. — Когато това момче умре, езикът му последен ще спре да работи. А що се отнася да съпруга ви, милейди, при него последна ще умре честта. Той никога не се извинява и никога не дава обяснения. Никак не е приятно, особено ако трябва да вървите след него и да се извинявате и обяснявате от негово име.
Ариана задържа още миг учудения си поглед върху празната кошара, а когато се обърна, сър Одо разглеждаше с отвращение удареното й око.
— Затова вече момчето ще трябва да се извини само!
Окото изведнъж започна да тупти и Ариана едва се въздържа да не го разтърка.
— Стана случайно — каза тя и сама се чудеше защо оправдава мъжа си пред собствените му хора.
Сър Одо измърмори нещо и затърка лицето сй с огромната си лапа, докато брадата му заскърца.
— Ще ви разкажа една история, милейди, макар Бог да ми е свидетел, че той би ме обесил, ако разбере, че съм се разприказвал така.
— Ще го запазя в тайна, сър Одо — каза тя сериозно.
— Ами… това се случи преди няколко години, когато лорд Хенри се биеше с френския крал над Акитен. Преди да замине, за да прекара зимата в двора си, Хенри назначи рицаря, за който говорим, за управител на новопридобитите крепости. Но земята бе опропастена от битките, а зимата бе тежка. По Сретение Господне крепостните ядяха само варена трева и дървесни кори. Точно тогава епископът прати бирници да събират десятъка.
— Може ли да се вземе една десета от нищото? Та нали хората са гладували?
— Винаги остава по нещо, милейди, дори и по време на глад, но в този случай бирниците не получиха дори царевичен кочан, защото рицарят, за който говорим, ги прогони далеч извън земите на краля и дори обеси един от тях, който се показа по-опърничав. После се яви пред епископа, който седеше в двореца си, сит като попско дете на Задушница, и, забол сабя на гръкляна му, заяви, че тази година десятък няма да има. — Лицето на сър Одо се озари от странна светлина при спомена за тези събития, а после той извърна глава и се изплю в прахоляка. — Епископът, естествено, го отлъчи от църквата заради това.
По гърба на Ариана пролази тръпка и косите й настръхнаха. Ако човек стигнеше края на дните си преди да е изкупил греха си, душата му отиваше в ада завинаги, а жена, омъжила се за такъв човек също обричаше душата си.
— Ре… Рицарят, за който говорим, — изкупи ли греха си?
— Да, има желязна воля, мама му стара… — Петнистото лице на сър Одо стана червено като домат. — Простете ми, лейди Ариана, отдавна споделям компанията само на рицарите и коня си.
Ариана махна с ръка.
— С моите девет братя съм чувала такива думи, че и на дявола ушите биха пламнали. Но какво стана по-нататък? Този рицар сигурно вече не е отлъчен от църквата?
— Не. Хенри използва влиянието си и го отърва, като смяташе постъпката си за правилна. Поне докато не разбра, че десятък не е събиран в нито едно имение. Тогава се наложи нашият рицар да продаде всичко, та и ризата на гърба си, за да плати на Хенри не само това, което не бе събрал като управител, но и онова, което бе раздал на крепостните от хамбарите на краля… — Големите му кафяви очи се спряха на лицето й. — Е, това е накратко историята.
Ариана отново погледна към празната кошара. Чувстваше се необичайно лека и весела. Не бе танцувала на сватбата си вчера, но сега сякаш танцуваше.
— Благодаря ти, че ми разказа всичко това, сър Одо — каза му тя с усмивка. — Аз всъщност дойдох да те помоля за една услуга.