И Ариана му разказа за намеренията си да стане наистина домакиня в крепостта на съпруга си.
— С удоволствие, милейди — отвърна й той, без да се замисли. — Като си помисля, че трябва да се занимавам с хамбари, градини, фураж и животни, направо косата ми настръхва. Всъщност бих предпочел да съм някъде на война.
До края на сутринта Ариана се хвърли да изпълни нелеката задача по подреждането на крепостта Рудлан.
Запасите от вино и бира в избите на кулата и замъка бяха намалели значително след сватбеното пиршество и Ариана реши да посвети час от следобедното си време, за да направи преглед на наличностите.
Най-напред се зае да брои бъчвите с вино. Тъкмо беше търколила една от тях встрани, когато нещо в тъмнината привлече вниманието й. На каменната стена на избата беше издълбано някакво име. Тя се опита да разчете буквите, но те явно бяха дълбани преди години, защото почти не се различаваха от прах. Ариана взе факлата, която бе закачила в един светилник до вратата, и започна да разчита буквите една по една.
— Р… Е… И… Н.
Прочетеното така я стресна, че тя подскочи и изпусна факлата. Запали я пак и с разтреперани ръце насочи пламъка към стената да прочете името отново. Докосна първата буква и…
… я обзе непреодолим ужас — негов ужас. Тя лежеше заключена в избата и чакаше да…
Очите.
В очите й пламна остра болка. Толкова остра, че трябваше да стисне клепачи. Ще ми извадят очите.
— Не… — проплака тя, но гласът не излезе от нейното гърло, а от неговото.
Тя го видя, макар и за част от секундата — тъмнокосо момче, захвърлено в ъгъла на избата, с лице обляно от сълзи, които се стичаха на вадички по мръсните му страни. Тя усещаше неговия страх и неговата болка, сякаш те извираха от собствените й гърди. Той отпусна глава назад и проплака:
— Аз съм твой син, по дяволите! Твой син! Как може да се отнесеш така със собствения си син?
— О, моля те, недей — простена тя и посегна да го докосне…
Изведнъж се оказа впримчена във водовъртеж от свирен вятър и бяла, пулсираща светлина. До обонянието й достигна миризмата на дим и дъжд. Дочу граченето на гарвани, дрезгав смях и мъжки глас, изпълнен с въодушевлен ие…
— Като свършим работата утре сутринта, копелето на графа няма да може да прави свои копелета.
Морето от светлина се раздвижи и потъмня, докато доби цвета на кръв. Кръвта се стичаше, искреше и алените струи постепенно се превърнаха в дълги огнени езици, а после в голям огън, запален в каменна клада насред двора на крепостта.
Над него се виеше врана, разперила черни крила в мрачното небе на буреносно утро. Въздухът бе хладен и миришеше на дъжд, но това бе сладък аромат след вонята на избите, където бе прекарал толкова седмици. Видя я… огромна клада, която искреше в рубинени отблясъци. Огънят вътре съскаше под първите дъждовни капки.
Страхът го блъсна в гърдите като разярен бик и краката му почти поддадоха. Той залитна, но не падна. Влачеха го към кладата. Стискаше зъби, но не се молеше, не плачеше. Можеха да го лишат от очите и мъжествеността му, но той никога нямаше да им даде достойнството си.
Един мъж с черна кожена качулка се обърна и насочи към очите му дълъг железен прът, нагрят до червено. В този момент може би щеше да се моли, ако можеше да изрече и една дума при невероятния страх, който го задушаваше. Очите. Божичко, как щеше да живее без очи?
Един рицар в пурпурни одежди пристъпи пред него.
— Не, скопете го най-напред. Нека това е последното нещо, което ще види.
Груби ръце разкъсаха дрехите му. Гарваните заграчиха вече усетили миризмата на кръв. Хладен нож се долепи до изтръпналата му плът.
„Господи, Господи, не ме наказвай така“, молеше се той.
Но той никога не бе вярвал в Господа, не бе познал ничия милост и нямаше никаква надежда. Сети се за момичето, което бе обичал и при мисълта за това, което му отнемаха, стомахът му се сви от болка.
Рицарят в червено долепи лице до неговото и изръмжа:
— Кажи на баща си, графа, че така постъпваме със синовете на предателите.
„Баща ми дори не го е грижа“, искаше да извика той. „Графът на Честър не дава и пет пари какво ще направите с мен.“
Рицарят зачака. Чакаше го да се огъне. И той наистина се огъваше, но отвътре, където никой не можеше да го види.
— Господи, момче, ти си направен от камък!
Не, от плът и кръв. Плът от неговата плът. Той не можеше да повярва, че баща му го е оставил в ръцете им… че изобщо не го обича…
Намери думите, които търсеше. Успя да извади и куража да ги изрече.
— Като свършите… ще ми дадете ли един нож?
По лицето на рицаря изникна учудване. Най-после го пречупи.
— За да се убиеш ли?