Рицарят.
Неговият образ владееше съзнанието й, такъв какъвто го бе видяла в своя транс — черният му кон, забил копита в пръстта, устните му — присвити, очите — толкова безпощадни, копието му — насочено право в сърцето й.
Тя дълго гледа златния купел. На дневна светлина той изглеждаше съвсем обикновен и все пак я плашеше. Можеше да го остави. Та той само щеше да й пречи, ако й се наложеше да бяга. Но се лъжеше. Изпитваше ужас от силата на виденията, отразени в този купел, но нямаше сили да се лиши от тях. Не можеше да се примири с мисълта, че свещения съд ще попадне в ръцете на норманците. Особено ако наистина бе принадлежал на великия магьосник Мирдин.
Ариана докосна купела и с удовлетворение установи, че той вече не пареше пръстите й. Закачи една от дръжките му за колана, метна на гърба си евтина жълтеникава кожа и пое дълбоко въздух. Дрехите съвсем не бяха чисти, но миризмата на обор, която се носеше около тях, само можеше да й помогне да остане незабелязана. Накрая, за да бъде напълно сигурна, че няма да я познаят, тя взе малко пепел от мангала и намаза лицето си.
Стълбището на кулата беше тъмно. Факлите отдавна бяха изгорели и Ариана заслиза опипом покрай грапавата каменна стена. Когато излезе от кулата и прекоси двора към портата, от бойницата извика стража, но тя заслизало стръмните дървени стъпала, без да му обръща внимание. Ботушите й бяха големи и дебелите им кожени подметки шляпаха по дървото, като развяти от вятъра платна. Тя прекоси подвижния мост, който се простираше над тесния ров около кулата и влезе в двора на крепостта.
Утринта бе влажна и тиха. Оловносивите облаци лежаха ниско над земята и въздухът бе тежък и лепкав. Въпреки мократа, сурова кожа, която бяха разстлали върху дървените покриви на хамбарите, една огнена стрела все пак бе успяла да проникне вътре и да подпали складираната слама. Лумналият огън пращеше и задуш-лив сив дим се стелеше над двора. Запалените кожи воняха така отвратително, че на Ариана й се догади.
Два гарвана се спуснаха ниско над главата й и тя инстинктивно се прекръсти. Тези злокобни птици се ровеха по бойните полета и появата им вещаеше смърт. Ариана ги мразеше.
Гарваните кръжаха в сивото небе и граченето им се смесваше с гукането на гълъбите и иронизителните крясъци на ястребите в клетките. Дворът кънтеше от невиждана врява — в обора кравите мучаха да ги издоят, чукът на ковача блъскаше по наковалнята над поредната сабя, кучетата лаеха възбудено от колибите си, а отвън норманците непрекъснато блъскаха по крепостната стена.
Ариана намери брат си на източния бруствер. Той стоеше заедно с Мадог под прикритието на квадратния зъбец и двамата обмисляха поредния ход на норманците. Те бяха напуснали града и се бяха придвижили към величествената гора, която се възправяше от източната страна на крепостта. Стъпките на Ариана уплашиха един задрямал гълъб и той излетя шумно в небето. Двамата мъже се обърнаха рязко и на лицето на Сидро се изписа моментен гняв.
— Какво, за Бога, правиш тук? Връщай се веднага в кулата! Там поне е… — Той се намръщи от отвращение. Боже мой, какво сй направила с тялото си? Миришеш по-зле и от свинарка. Ариана понечи да отвърне, но Сидро я прекъсна:
— Няма значение. Просто се връщай в кулата! Веднага!
Реши да не му обръща внимание. Мъжете в семейството бяха свикнали да й нареждат, но тя почти никога не ги слушаше. През нощта Сидро явно бе успял да се пребори със страха си и сега в очите му грееше въодушевление. Това бе огън, който тя често бе виждала в очите на баща си и братята преди решителна битка.
— Ариана! — викна й Сидро.
Тя се промуши покрай него и понечи да погледне през една бойница към обсаждащата ги армия, но Сидро я дръпна рязко за ръката и я изтегли назад.
— Да те вземат дяволите, момиче! Искаш да те… Той изведнъж замлъкна сякаш някой бе сложил ръка на устата му. На Ариана й трябваше малко време да разбере какво всъщност става. Ударите на тараните изведнъж бяха стихнали. Сидро я пусна и предпазливо показа глава над парапета. Тя застана зад гърба му и се повдигна на пръсти да погледне навън.
Стотици рицари и стрелци се бяха строили покрай гората. Те стояха в прекрасни цветни редици. На сините им копия се развяваха пъстри знамена, ромбоидните им щитове искряха във всички цветове на дъгата, шлемовете и броните им бяха лъснати до блясък. На фона на тъмната гора и сивите, натежали от дъжд облаци, стройните им редици просто радваха окото.
— Красиви са, нали? — каза Сидро с нотка на презрение.
След монотонния тътен на тараните настъпилата тишина им се стори странна. Дори кучетата бяха престанали да лаят. Беше толкова тихо, че Ариана дори долови квакането на жаба. От подпаления хамбар долу се виеше дим. Мадог се изкашля зад гърба й и това бе единствения звук, който наруши внезапната тишина.