„Та аз съм ти син, по дяволите! Твой син! Как е възможно човек да обрече собствения си син на такива страдания!“
— Не… За да убия баща си.
Омразата го изгаряше отвътре. Омразата и крайното отчаяние. Чувстваше се нежелан, недостоен, ненужен. Гарваците грачеха, вятърът виеше, а дъждът се сипеше по лицето му. Той вдигна поглед към кървавочервените стени на Рудлан и зачака болката…
По лицето й се стичаше дъжд. Гарваните грачеха името й, а тя се бореше с фосфоресциращата мъгла, която обгръщаше съзнанието й като сребърна паяжина. Ръцете й посегнаха да отблъснат лепкавите^ нишки, но докоснаха нечия нежна кожа, а граченето на гарваните се превърна в меден момчешки глас.
— Милейди…
Почувства твърда пръст под гърба си и влага, която се просмукваше в дрехите й. Отвори очи и срещна две зеници, черни като зейнали рани. По лицето й пробяга бяла ръка и ороси страните й с вода.
— Талезин?
Опита се да стане, но светът наоколо се въртеше. Причерня й. В гърлото й се надигна буца. Хвана се за кожената му туника и едва се сдържаше да не повърне.
— Ей, да не вземете да я свършите върху мене, милейди. Дрехата ми е нова. Цялата си печалба от заровете съм хвърлил за нея.
Ариана понечи да се засмее, но се задави. Постепенно световъртежът отмина, гаденето също и тя се облегна успокоена. Талезин беше сложил златния си шлем, който искреше в тъмнината и така осветяваше лицето му, че черните му очи блещукаха като звездици.
— Какво правиш тук? Да не би лорд Рейн да се е върнал?
— Не, няма да дойде преди да се е стъмнило. Милейди, но вие треперите!
Той се наведе над нея и лицето му почти докосваше нейното. Имаше най-странните очи, които някога бе виждала. Изглеждаха сякаш зад тях бликаше светлина, студена и синкава, като луната.
— Видяхте го, нали? — попита той. — Видяхте какво се е случило с господаря тук.
Очите му просто извличаха истината от нейните.
— Да, видях — прошепна тя, — но нищо не разбирам. Изведнъж споменът за видението изникна толкова ясно в съзнанието й, че тя почти усети вкуса му — тръпчив и солен като кръв. Тя не само бе видяла какво се бе случило в двора на Рудлан, тя самата бе станала Рейн.
— Очите… Господи, Талезин, те щяха да му извадят очите.
Без да усети, тя се оказа в прегръдките му, а той я потупваше по гърба. Вече не изглеждаше толкова малък. Може би заради силата, с която я подкрепяше, или пък заради дълбоките, мелодични нотки на гласа му.
— Ш-шш, спокойно сега. Не се е случило. Нали знаете, че господарят ми е израсъл здрав и невредим?
Тя потрепера отново и се отдръпна от него.
— Но почти е станало. Талезин, кажи ми защо? Какво е правил той тук?
Два-три немирни кичура се бяха изплъзнали от бонето й и той ги отстрани от лицето и.
— Станало е преди баща ви да си върне Рудлан от норманците. По времето, когато старият граф на Честър е бил господар на тези земи.
— Бащата на Рейн ли?
— Да, по времето когато Стивън и Матилда се биели за английския трон и всички барони били принудени да вземат нечия страна. Старият граф открай време имал способността да предусеща от коя страна ще се появи победителят и често сменял посоката. Но един ден се заблудил и застанал на страната на Стивън, вместо да си остане с Матилда. Грешката му коствала няколко крепости, една от които — Рудлан. Рудлан била отдадена на един от любимите барони на Матилда, а графът на Честър се съгласил да предаде и сина си, като гаранция, че в бъдеще няма да пречи на новия господар на крепостта. Но баронът останал измамен, защото, противно на очакванията си, получил не Хю, а незаконния син на графа — Рейн.
— Значи са го държали заключен в избата?
Сърцето на Ариана се свиваше от болка като гледаше издълбаните на стената букви.
„Сигурно му е отнело седмици, месеци, за да ги изпише…“
— Цяло лято и цяла есен — каза Талезин, сякаш четеше мислите й. — И баронът се заклел, че ако старият граф престъпи клетвата си, ще извади очите на Рейн и… ще го скопи.
Ужас изпълни устата й — горчив и горещ. Тя беше в двора и чакаше, чакаше да го скопят, да извадят очите й — не! — неговите очи.
— Но това не стана! — възкликна тя.
Главата й се стягаше от болка. Колко ли го е заболяло, когато е разбрал, че е изоставен и предаден от собствения си баща? Болката, неговата болка, бе все още толкова ясна и остра в съзнанието й, че се чувстваше като пронизана право в сърцето.
— Но това не е станало, нали? — настоя тя в желанието си веднъж завинаги да реши този въпрос, който й изглеждаше толкова важен. Важен за онова момче в избата. — Не е станало, значи баща му сигурно го е обичал поне малко?
Талезин поклати глава и Ариана видя в лунните му очи мъдрост, която бе толкова стара и вековечна, колкото и самата земя.