Гърбът му плувна в пот, а учестеното му дишане кънтеше в ушите й. Тялото му се изви назад, следвайки все по-бързите тласъци на таза му. Изведнъж той спря, отметна глава и се зарови още по-дълбоко в нея. Усетила тръпките му, Ариана отвори очи и видя как лицето му се гъне сякаш от агония.
— Ариана! Господи, Ариана!
Викът му бе дрезгав сякаш се бе откъснал от гърлото му след неуспешни усилия да го спре.
„Не се предадох“, помисли си тя. „Дадох му тялото си, но не и себе си.“
Тогава защо ли се чувстваше толкова тъжна?
Трябваше му доста време да укроти дишането си. Лежеше върху нея и гръдният му кош притискаше бюста й при всяко вдишване.
Кожата й бе суха и пламнала, сякаш я бяха търкали цяла армия теляци. Той все още бе вътре в нея и от това я болеше. Но когато Рейн понечи да се надигне, тя стисна бедра. Не знаеше защо, но не искаше той да я напуска. Чувстваше се някак празна отвътре и така тъжна.
Те полежаха миг-два без да продумат, а после той се търкулна встрани и легна до нея.
— Занапред ще става все по-леко — каза й. — Ако не се плашиш, може би ще изпиташ и повече удоволствие.
— Мислех, че е мой дълг да ви се отдавам, господарю. Длъжна ли съм сега и да изпитвам удоволствие?
— Да, по дяволите. И не ме наричай „господарю“, след като току-що сме се любили. — Очите му проблясвахана слабата светлина, студени и сиви като сребро, но пръстът, който прокара по устните й, бе безкрайно нежен. — Казват, че една жена зачева по-лесно, когато е задоволена.
— За това ли те е грижа — да създадеш наследник?
Той наведе глава. Дъхът му бе топъл и осезаем като милувка.
— Не само за това.
Устните му докоснаха бузата й и стомахът й се сви от очакване. Щеше да я целуне, а тя бе започнала да харесва целувките му. Разтвори устни и зачака, но…
… той се изправи рязко и застина. Сграбчи възглавницата изпод главата й и за части от секундата, камата, която тя бе скрила там, застана на гърлото й.
Той държеше смъртоносното острие на косъм от нея. Очите му се присвиха от ярост, устните му побеляха. Изглеждаше така, както го бе видяла за първи път във видението си.
Ариана усети, че дръжката потрепва йод здравата му хватка.
— Да ти вярвам. Така ли? — процеди той през зъби. Не помръдна. Тя също, дори не си поемаше въздух.
Очите му я пронизваха — сиви, свирени и по-студени от северни ледове. Тя преглътна и усети острието да лизва кожата й.
— Не мога да говоря с нож в гърлото.
Той изпсува и заби камата в дървената табла над главата й. Дръжката потрепера миг-два и се укроти.
— Какво си мислеше, Ариана? Че ще навра език в медения ти мускус ли? — Той я сграбчи между краката и грубо пъхна пръсти вътре в нея. — Още ли си мислиш, че едно копеле не е достойно за вкуса му?
— Не знаех какво ще направиш! Обкръжена съм от норманци и ако не се защитя сама, няма кой да ме защити. Помислих си, че ще ме накажеш за всичко, което се случи вчера. Освен това, заради честта си, не можех да ти позволя да ме срамиш или да се гавриш с мен…
Тя усети, че очите й се пълнят със сълзи, но успя да ги задържи.
— Заради честта — повтори той, сякаш поразен от думите й.
Стоеше, стиснал устни, и я изпиваше с поглед, зад който мислите му оставаха непроницаеми. Ръката му все още лежеше между краката й, а пръстите му — вътре в нея. От допира с тях тя се чувстваше гореща и влажна. Той ги плъзна още по-навътре и тя простена, стегна се и ги погълна още по-дълбоко.
Лицето му се промени пред очите й. Кожата му се изпъна по скулите, очите му потъмняха и се изпълниха с жажда. Той я притисна до себе си.
Думите се изплъзнаха от устата й, без да ги усети.
— Целуни ме…
— О, Боже — отвърна той и я целуна.
Ариана се събуди внезапно, седна в леглото и придърпа кожената кувертюра. Под слабата светлина на свещта стаята бе пълна със сенки. Тя притаи дъх да чуе какво я бе разбудило, но освен вятъра навън и мишките, които шумоляха в ъглите, нищо друго не се чуваше.
Стори й се късно, посред нощ. Обърна се да види кое време е. Свещта почти бе изгоряла. До утрото оставаха едва три чертички.
Спяха с вдигнат балдахин, защото Рейн предпочиташе свежия въздух пред усамотението. В това отношение двамата бяха напълно различни — той не искаше балдахин, не обичаше да се затварят кепенците, нито пък спеше с нощна шапка. Когато Ариана му напомни, че злите духове могат да влязат през отворения прозорец и да се вселят в тялото му през главата, той се изсмя и каза, че злите духове не могат да се мерят с Черния дракон. Сигурно беше прав.
Може би понеже си мислеше за зли духове, когато свещта угасна, Ариана едва не изпищя. Но това естествено бе просто полъх.