Ариана се намести в леглото и стисна очи, опитвайки се да заспи отново. Но сънят не идваше. След доста време Ариана най-после се унесе, придърпала възглавницата пред гърдите си като щит…
Сякаш искаше да предпази сърцето си.
На следващата утрин Ариана седеше на масата в спалнята и, дъвчейки края на едно гъше перо, се опитваше да разгадае тефтера със сметките на Рудлан… но Сидро вече го нямаше и начинът, по който бяха водени сметките, събуди у Ариана подозрението, че някой от месеци бе обирал каймака от ковчежетата на брат й.
Тя извади нов пергамент, заглади го с пемза и тъкмо бе взела един мечи зъб да го излъска, когато усети, че стаята изведнъж се промени. Сякаш слънцето бе изгряло иззад тъмен облак. Кръвта й се разбушува и гореща вълна обля тялото й.
— Добро утро, господарю — каза тя, без да се обръща, макар че ръката й се разтрепери, докато търкаше жълтия лист с плоското на големия зъб.
Бе усетила присъствието му веднага щом се бе приближил и нямаше нужда да се обръща, за да се увери, че той наистина е там. Такива неща й се бяха случвали и преди.
— Сигурно съм изгубил форма — каза той. — Навремето успявах да се промъкна зад гърба на враг къде-къде по-незабелязано.
Сега вече го погледна. Той стоеше на прага, изпълнил вратата, кръстосал прасци, мушнал палци в колана си. Лицето му бе зачервено от слънцето, косата — разрошена от вятъра.
— Да не би да смятате съпругата си за враг, милорд?
— Да кажем, че не забравям уелския й произход.
Мечият зъб подскочи измежду пръстите й, изтрополи по масата и изчезна в тръстиките на пода. Той се отлепи от вратата, приближи се, приклекна до масата и взе да рови в сламата. Тесният му панталон се изпъна по бедрата, а мускулите на гърба му изпълниха лятната туника. Слънцето, което нахлуваше през отворения прозорец, проблясна в синьо-черната му коса и Ариана с усилие овладя внезапния си импулс да зарови пръсти в къдриците му. Стори й се странно, че го вижда така — коленичил, като рицаря в снощния й сън.
Той вдигна рязко глава и й подхвърли изпуснатия зъб. Стресната от неочаквания му жест, тя понечи да хвана мечия зъб и събори и перото, и пергамента. Той й ги върна с една от редките си усмивки и попита:
— Има ли още нещо, което бихте искали да изпуснете, така и така съм долу?
— О, не, не, приключих… Ъ-ъ, исках да кажа, благодаря ти, че…
Осъзнала, че дрънка глупости и клати глава като кокошка, Ариана млъкна.
Той се изправи и едрото му тяло засенчи гледката пред очите й. Беше ходил на лов сутринта и тя усещаше по него миризмата на гора и дивечова кръв. Той погледна изписаните със сметки листове и въодушевлението напусна лицето му.
— Какво правиш? — попита остро.
Тя така се беше заплеснала по него, че й трябваха няколко секунди да проумее въпроса му.
— А? О, това са сметките на замъка, господарю. В окаяно състояние са. Още не сте назначил човек да ги води и аз си помислих, че… след като прегледах складовете на Рудлан… така и така съм се заела с тази работа, та си помислих, че може би… тоест… — Тя спря да пелтечи и вдигна гордо глава. — Ако настоявате мога да ги прехвърля на свещеника ви. Макар че, ако се съди по латинския му, той не е кой знае колко образован.
— Да не би ти, най-обикновена жена, да твърдиш, че си по-образована от моя свещеник?
Ариана стисна зъби.
— Аз съм учена на писане, четене и смятане заедно с братята си и с всички момчета, които растяха сред нас. Баща ми смяташе, че познанието е от особено значение за един рицар. А също и за една истинска дама.
В очите му за миг проблясна въодушевление, но то бързо отлетя и погледът му отново стана студен.
— Ученето е за свещениците. Жените нямат полза от наука, а за добрия рицар най-важно е умението да върти умело сабята.
Ариана реши да не обръща внимание на мнението му за жените, защото знаеше, че то се споделя от целия християнски свят, но за останалото не можа да си замълчи.
— Горко на рицар, който не знае да чете и пише, господарю. Само човек на познанието, честта и кавалерството може да се нарече истински рицар.
Устните му се изкривиха в горчива усмивка.
— Да, така е в песните на трубадурите, Ариана. В реалността рицарите убиват винаги, когато се наложи, без дори да си помислят за чест и кавалерство. Те биха измамили и собствената си майка за един пукнат петак, с който да примамят някоя уличница. Готови са да се надлъгват със самия Господ, стига това да им осигури още няколко часа мизерен живот. Крайниците им изгниват от рани, телата им извиняват от болести и накрая те са съгласни да продадат дори душите си, да заложат честта си, защото в края на краищата всичко е по-добро от смъртта и… Дявол да го вземе!