— Дали смятат да нападат? — прошепна плахо Ариана.
— Боже мой! — възкликна Мадог. — Та те се оттеглят!
И наистина, вражеската армия се обърна като по команда и изчезна нагоре по пътя към Англия. Пред крепостта останаха само тараните — безмълвни и неподвижни.
Сред уелсците се разнесоха радостни викове и от бойниците полетяха копия и стрели. Норманците изкрещяха няколко обиди в отговор, но никой от тях не се обърна да стреля. Вражеската армия се изпари като купчина сняг в слънчево зимно утро.
Но един рицар остана.
Той стоеше скрит в сянката на висок бор. Дървото бе черно и сухо, по ствола му се простираше дълъг процеп от гръмотевица и рицарят с опушена до черно броня, възседнал грамадния си катраненочерен кон сякаш бе част от него. Бавно, мъжът и животното се отделиха от дървото, тръгнаха напред и спряха по средата на равното поле пред крепостните стени.
Светкавица разцепи небето и само миг по-късно силен гръм разтърси всичко наоколо. Черният кон се дръпна уплашен. Внезапен порив на вятъра развя знамето в края на копието на рицаря — черен дракон на къвравочервен фон.
Страх, като силен неочакван вятър, блъсна Ариана в гърдите.
— О, Боже… не — промълви тя и допря длан до сърцето си.
Но противно на това, което бе съзряла във видението си, рицарят не атакува. Той усмири уплашеното животно и величествено застана насред полето под силния вятър и първите капки дъжд, които най-после се бяха откъснали от натежалото небе. Той стоеше и сякаш чакаше нещо.
— Не мърдай, обеснико! Не мърдай! — просъска Мадог и хвана дългия си лък.
Извади една стрела от колчана на крака си, но в бързината го обърна и стрелите се разпръснаха по неравните камъни.
Мадог плавно вдигна лъка и опъна тетивата. Очите му се присвиха, мишците му се напрегнаха и здравите му мускули изпъкнаха на кожената му дреха.
— Не! — проплака Ариана.
Сидро се обърна, зяпнал от почуда, но Мадог не отвърна поглед от рицаря. Той държеше все така здраво лъка, а после отпусна тетивата. Стрелата изсвистя във въздуха и… се зарови в тревата, на сантиметри от копитата на коня.
Рицарят постоя неподвижен още миг, а после обърна коня и изчезна в гората.
— По дяволите, Ариана! — ядоса се Сидро. — Какво те прихваща та си се разблеяла като подплашена овца! Заради теб не можа да улучи.
Ариана стоеше, вперила поглед в мястото, където бе стоял рицарят и сама се чудеше защо бе реагирала така. Та нали желаеше смъртта на този мъж!
— Помислих си… — подхвана с разтреперан глас тя. — Помислих си, че стрелата така или иначе не може да го достигне.
Не беше вярно. Ариана съзнаваше, че рицарят не беше далечна цел за големия уелски лък. Не и за стрелец, толкова изкусен, колкото бе Мадог.
— Милейди не е виновна — обади се Мадог. — Просто не се бях прицелил както трябва. Пък и да не забравяме, че самият дявол пази този кучи син.
— Надуй рога! — нареди Сидро. — Тръгваме след него. Ще го удавим в собствената му кръв още преди да се е мръкнало!
Той профуча покрай Ариана и сабята му изкънтя в каменната стена.
— Почакай, може да е капан — викна Мадог подире му, но гърбът на Сидро вече беше изчезнал надолу по стълбите.
— Побързай, Мадог! Иначе тези изедници ще са прекосили половин Англия докато ги стигнем.
Мадог се поколеба за миг, а после, мърморейки, събра Стрелите си, взе лъка и тръгна след Сидро.
— За Бога, човече, нека помислим малко. Хич не ми хареса вида на този…
Ариана погледна към самотната и тиха гора. Отново просветна светкавица, следвана от оглушителен гръм. В черното небе кръжеше черна врана.
Тя се обърна и понечи да извика брат си, но гласът й се изгуби в пронизителния рев на рога, който приканваше мъжете на сбор. Дъждът, който бе започнал с редки капки тук и там, сега плющеше по стените и увличаше в пороя си мръсотията по двора. Вятърът се развилия, подхвана наметалото на Ариана и го преметна над главата й.
Малката армия на Сидро излетя от укреплението с бойни викове, от които на човек можеше да му спре дъха, но гората остана все така спокойна и тиха.
На времето дедите им се бяха били голи, само с шлемове на главите и метални огърлици на шиите. Днес Гвинедите носеха кожени одежди, тежки лъкове и бойни примки. Много от тях още боядисваха лицата си в синьо, както едно време, и тръгваха да се бият с усмивка и песен на уста. Мъжете на Кимрия бяха смели, достойни и силни и докато ги гледаше Ариана усети, че сърцето й се изпълва с гордост.