— Съблечи се и скачай в леглото.
Тя пристъпи крачка назад. Устните й горяха и едва се сдържаше да не прокара език по тях.
— Няма. Той не каза нищо, дори не се помръдна, но лицето му доби свирепия израз на завоевател, който не обича да му отказват.
— Вече не съм в настроение да се любя, господарю — каза тя и отстъпи още.
— Това няма никакво значение. Мога да те съблека, да те вържа за леглото и пак да стане моето. Никой не би ме обвинил.
— А, да, това можеш да направиш. Нали си по-силен от мен. Но след това ще ти се наложи да преровиш цялата крепост, за да събереш всички кинжали. Дори цяла Англия ще ти се наложи да преровиш. Иначе по-добре да ме оставиш вързана за леглото завинаги.
— Виж, върху последното си заслужава да помисля. — Той пристъпи към нея и тя изтича от другата страна а масата. — Започвам да се убеждавам, че мястото ти е точно там — вързана за леглото, гола.
Ариана за първи път виждаше човек да се движи така бързо. Той не заобиколи масата, той направо я прескочи. Тя хукна да бяга, спъна се в извития крак на мангала и макар че веднага скочи на крака, той вече я беше хванал. Извърна я към себе си и с тежестта си я притисна към масата.
От гърлото й, преди да успее да го спре, се изтръгна писък. Той го заглуши с устните си и Ариана забрави всичко. Отвърна на целувката му с цялата страст, която бе изпитала снощи и която съзнателно бе сдържала тогава. Той пусна ръката й и положи длан на тила й, за да я целуне още по-горещо.
Сърцето на Ариана бушуваше в гърдите й. Краката й трепереха така силно, че ако не беше масата и ръката му на тила й, тя сигурно щеше да се свлече на пода. Гърдите й се притискаха до тялото му, ръката й се зарови в гъстата му коса, устните й сякаш не можеха да се отлепят от неговите. Тя спусна другата си ръка по гърдите му и усети необузданите удари на сърцето му. Ръцете му обхванаха кръста й, иридърпвайки тялото й към неговото, така че да усети възбудата му. Тя вдигна глава и блуждаещият й поглед попадна върху изрисуваните лъчи на тавана, които се въртяха като колела пред очите й. Той долепи устни до тръпнещата вдлъбнатинка на шията й и гласът му отекна по артериите й като по струна.
— Ти си моя, Ариана. Моя!
— Не… — промълви тя, но не се противопоставяше на думите му. Опитваше се да устои на собственото си страстно желание.
Той така рязко я отблъсна, че Ариана едва не се строполи на пода. Погледът му беше див, пълен със странна смесица от обърканост и гняв. Той се врътна на пети и излезе.
Тя пристъпи след него, но съзнателно се спря, огледа стаята с невиждащи очи и се строполи на стола. Устните й бяха подути и сухи. Тя прокара език по тях да ги овлажни и усети вкуса му върху тях. Ръцете й се свиха в юмруци. Слабините й се сковаваха от болезнено желание, което той бе предизвикал. Беше я накарал да го желае, а после я бе изоставил.
„Какво от това“, каза си. „Да, какво от това. Ще му покажа, че и мен не ме е грижа за него и това ще бъде самата истина. Съвсем не ме е грижа.“
Ръцете й трепереха, когато отново взе перото, но тя се постара да не го забелязва. Върхът се бе счупил и тя потърси ножа да го подкастри.
— Милейди…
Стресната от неочаквания глас, Ариана подскочи и се поряза. От прореза бликна алена кръв и покапа по пергамента, а тя седеше и гледаше като омагьосана и колкото и странно да бе, не почувства нищо. Когато се обърна, погледът й срещна красивото лице на Талезин.
— По дяволите, глупчо такъв, видя ли какво направи!
— Милейди, аз не съм виновен. На такива несръчни хора като вас не бива да се дават ножове.
— Затвори си нахалната уста и ми донеси кърпа и вода.
Не беше несръчна. Никога не й се бяха случвали подобни инциденти преди да се омъжи за този проклет норманец. Той внасяше смут в душата й, а жалкият му оръженосец се появяваше изневиделица и й изкарваше ангелите.
Пръстът й започна да тупти от болка. Изведнъж пред очите й се образува бяла мъгла и цялото й тяло затрепери. Хубава работа, нямаше да припадне заради нищо и никакво иорязване! Тя се хвана за масата със здравата си ръка и погледна към Талезин, който вървеше към нея със златния купел в ръка.
— Не, не — промълви тя, но думите не излязоха от нейната уста.
Талезин й подаваше купела, но това не беше Талезин, а някакъв старец, сбръчкан, немощен, с жълтеникава кожа и дълбоки очи, но очите… очите бяха на Талезин — смолисточерни и блестящи.
— Защо постъпвате така с мен? — проплака тя без глас. — Нищо не искам да виждам повече.
Но купелът беше в ръцете й — горещ и пулсиращ — и тя се взираше в златната мъгла, която се вихреше, растеше и обгръщаше съзнанието й. Мъглата бавно се разсея и избледня до жълтеникавия блясък на утринно слънце. Но въздухът беше студен — мразовитият въздух на есенно утро. Аригна дочу иронизителното квичене на приклещена свиня, долови мириса на кръв и се разсмя.