ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Той се разсмя, когато касапинът заби нож във врата на свинята. Животното квичеше и се мяташе, пръскайки кръв наоколо. Кръвта се плискаше в прахоляка и по босите му крака. Майка му пъхна димяща тенджера с варен овес под кървавата струя и устата му се напълни със слюнка. Щеше да има кървавица за вечеря и може би, ако останеше, и той щеше да я опита.
— Рейн!
Като чу, че го викат, той се обърна. Брат му Хю идваше през двора, яхнал понито си. Прекрасно бяло конче с дълга русолява грива и гъста опашка. Понито беше голямо за Хю и бедрата му едва обкрачваха дебелия му гръб.
„Но аз съм по-висок от Хю“, помисли си той.
Искаше му се това пони да бе негово. Усещаше привкуса на желанието дори по-силно от вкуса на кървавицата.
— Виж какво ми подари татко за рождение ден! — похвали се през смях Хю.
„Графът е и мой баща“ — идеше му да викне, но не посмя. Той беше копеле, син на уличница. Той знаеше какво означават тези думи. Отлично знаеше. И все пак не можеше да проумее, защо баща му не го обичаше, защо винаги му се караше. Защо можеше да подари на Хю пони, а на него не.
Хю викна нещо и посочи към замъка. Един рицар слизаше ио стълбите — красив мъж в блестяща посребрена броня, с коса, черна като гарваните, които се ровеха в сметището, толкова едър и висок, че закриваше бледото есенно слънце.
„Един ден и аз ще стана толкова голям. Голям като татко, й рицар“, помисли си той и сърцето му се сви от странната смесица от страх и трепет, които винаги изпитваше щом срещнеше високия, строг мъж.
Рицарят вървеше към него и се усмихваше и за миг той бе почти сигурен, че се усмихва на него.
— Татко! — извика момчето и се спусна да обвие ръце около облечените в броня крака на мъжа. — Кога е моя рожден ден? Може ли да подариш и на мен пони?
Той видя юмрука, едва когато вече бе станало късно. Рицарят го сграбчи за туниката и го вдигна, докато погледът му срещна чифт светлосиви очи.
— Да не съм те чул повече да ме наричаш така! За теб аз съм „господин графе“! Ясно ли е, копеле такова?
— Да, но ще ми подариш ли пони? Когато дойде рождения ми ден.
Удари го опакото на тежка ръка и той падна в калта с плясък, от който дъхът му излезе. Хлъзна се по земята и се спря в кървавото тяло на закланата свиня, обръщайки тенджерата. Просмуканият с кръв овес се изсипа отгоре му и майка му се развика, а Хю надменно се засмя. Ала гласът на баща му, дрезгав от гняв, бе това, което го накара да изпита истинска болка.
— Затваряй си устата, момче! Иначе ще ти строша кокалите от бой. Разбра ли ме, сополанко? Що ли не ти строша кокалите още сега?
Гърдите му се надигаха от усилие да диша. В очите му пареха сълзи, но той не се разплака, защото рицарите никога не плачат.
Майка му се наведе над него. Косата й падна върху лицето и в начервената й, захилена уста. Тя го побутна с крак и се закиска:
— „Га ми е рождения ден“, пита. Минал-заминал. Забра’ихме го. Нема кой да го запомни, щото никой не искаше да се раждаш. Дадах цели три пенса на една стара вещица да те махне. Ръга ме с шишове, кръвта ми щеше да изтече три дни, как ме не утрепа, дъртата, ма ти се държиш, копелето му с копеле. Ше пита ’га му е рождения ден! Е, забра’ихме го!
Но той вече не се интересуваше от рождения си ден, защото беше видял стражаря с камшика. Обърна глава и притисна лице в земята, която беше мокра и лепкава от кръвта на свинята и разсипания овес.
Камшикът плющеше по гърба му, но той не заплака, защото рицарите никога не плачат…
— Няма да плача — каза Ариана.
— Е, надявам се, милейди. В края на краищата само леко сте се порязала.
Ариана мигаше срещу замъгления образ на кърваво слънце, което избледня, за да бъде сменено от зеленикавите стени на спалнята й. Усети пареща болка на гърба си и се почуди защо Талезин налага с мокра кърпа пръста й. Понечи да му каже, че не пръста я боли, но стомахът й се сви от отвратителното чувство, че ще повърне, а изрисуваните стени наоколо заиграха и се размазаха пред очите й. Тя стисна зъби и затвори клепачи. Стори й си, че долавя миризма на варен овес и свинска кръв, но това беше невъзможно, защото бе края на юли, а никой не колеше свине през лятото, пък и тя не беше поръчвала печено свинско за вечеря.
Старият трубадур беше сложил златния купел в ръцете й. Не, Талезин я беше стреснал и тя се бе порязала с ножа, а когато този глупак й бе донесъл купела, тя бе направила грешката да погледне в него и й се беше явило видение. Да, просто видение. Видя как колят прасе в някакъв чужд двор, който трябва да е бил Честър, защото старият граф беше там. Позна го, защото той изглеждаше точно както изглежда сина му сега. И Хю беше там. Бяха му подарили пони за рождения ден и когато го видя и на нея й се прииска да има такова…