Боже, Ариана, що за глупости! Къде ще видиш магьосник в днешно време? Освен това кой уважаващ себе си вълшебник би приел формата на този досаден оръженосец?
Пък и какво значение имаше откъде идваха виденията? Всичко, което бе съзряла и почувствала, наистина се бе случило на момчето Рейн и тя беше сигурна — без да може да обясни как и защо, — че мъжът Рейн и досега помни този епизод от миналото. Болеше я за мъжа, дори повече отколкото я болеше за момчето. Суровостта и безсърдечието му вече не я учудваха.
Той имаше рожден ден и тя се закле, че този път никой няма да го забрави. Оставаше й малко време, за да подготви истински празник, но ако впрегнеше всички на работа, може би щеше да се справи. Щеше да му подготви и подарък. Да, хубаво би било да му подари нещо…
Искаше й се да му купи пони, но беше закъсняла с цели двадесет години.
— Седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет…
Ариана стоеше, свъсила вежди и броеше дървените маси, подредени покрай стените на залата. На двайсет маси гостите щяха да се блъскат като прасенца-сукалче-та, но до утре дърварят нямаше да успее да направи още, така че трябваше да се задоволят с това, което имаха.
Когато огледа залата, Ариана още повече се намръщи. Беше чисто — тя вече се бе погрижила за това, — но гредите бяха почернели като огнище, а стените просто плачеха за варосване. Помисли си колко гола е тази зала в сравнение с разкошния палат на баща й. Като се изключат проядените от молци глигански глави и ръждясалите оръжия, които висяха по стените, не оставаше нищо, което да грабне окото. Трябваше й нещо ярко и пъстроцветно, което да краси стената над високата маса. Някаква библейска рисунка или може би няколко копринени знамена във всички цветове на дъгата.
Изведнъж тя се сети какво да подари на Рейн за рождения ден. Ще му ушие огромно знаме, което ще окачи над високия му стол. Ще го направи от най-богата коприна с дълбокия и топъл цвят на есенни ябълки и ще извезе черния дракон на него. Така всички странници, които щяха да нощуват в замъка им, още с влизането щяха да разберат, че тук господар е Черният дракон.
Изпълнена с въодушевление, Ариана впрегна всички в подготовката на празника. Когато всеки се бе заел с поставената му задача, тя оседла кобилата си и препусна към града да купи необходимата й коприна от Кристина, дъщерята на манифактуриста. Денят изведнъж се смрачи. В небето надвиснаха облаци, сиви като мръсно руно. Тревата по поляните се разлюля от силен вятър, ко-йто носеше миризмата на дъжд.
Бирникът пред градските порти махна енергично на Ариана й я пропусна да мине, без да й събере такса. Съпругата на господаря не плащаше, защото парите от таксите отиваха направо в джоба на мъжа й. Глутница кучета запрепуска след нея и джафкането им се смеси с виковете на рибарите, които прецеждаха реката през мрежите си. Ариана мина покрай отворените врати на ковачницата. Вътре кипеше усилена работа. Въздухът трептеше от ударите на чуковете, от наковалните хвърчаха искри. Сечеха нови монети с лика на лорд Рейн върху тях, точно като Цезар, който красеше старите.
„Стигнал е далеч“, помисли си Ариана. „От нещастното момче, което мечтае за пони — до господаря, чийто лик изсичат върху монетите.“
Кобилата потропваше бавно по тесните улици, които воняха на кочина, а Ариана се опитваше да си представи изненадата и удоволствието, които щяха да се изпишат на лицето му, щом видеше знамето.
Дъщерята на манифактуриста живееше в голяма дървена къща, която гледаше към градския пазар, а отзад — граничеше с пристана. Пазарът представляваше безформен площад, по-скоро триъгълен, отколкото кръгъл или квадратен. Не беше застлан с плочи и земята отдолу, иначе спечена и корава, през зимата се превръщаше в блато. В единия ъгъл на разкривения триъгълник клечеше църквата с ръбатата си каменна камбанария. На дървените стълби отпред седеше потънал в мизерия мъж, а на врата му висеше изгнила, вмирисана скумрия. В средата на триъгълника се издигаше големият градски кръст, изсечен от гранит, а на кладенеца до него клюкарстваха няколко жени, с ведра на главите. Щом видяха Ариана, те веднага млъкнаха.