Тя тъкмо слезе от коня пред къщата на манифактуриста и първите капки дъжд западаха на едри кръгли петна в прахоляка. В магазията беше тъмно и хладно. Отнякъде веднага притича слуга и й се поклони ниско.
— Милейди!
— Повикай господарката си, ако обичаш.
Слугата излезе и Ариана се огледа наоколо. Навсякъде по пода лежаха бали с вълна, завързани с тръстикови въжета, бурета с папируси и индиго, отвари от синчец за боядисване на тъканите. Рафтовете на стената бяха натежали от топове разноцветни платове. Малка вратичка водеше към друга стая, откъдето се чуваше непрестанното тракане на становете. В помещението отзад босоноги работници тъпчеха вълната в големи казани с вода, а бояджиите разкисваха дълги парчета плат в бъчвите с боя и непрекъснато ги бъркаха с дървените си пръчки. Ариана излезе на двора и едва не се задуши от парливата миризма на урината, с която фиксираха боите.
Гръмотевица разтърси небето и дъждът заваля като из ведро. Ариана понечи да се прибере обратно, но погледът й улови някакво движение. Покрай стената на къщата имаше стълби, които водеха към втория етаж. На тясната площадка, с лице към отворена врата, стоеше мъж. Той се наведе напред сякаш за да целуне някого и наистина от сянката изникнаха две женски ръце и обвиха врата му. После мъжът се обърна и изтича безшумно по стълбите. В едната си ръка носеше кожена чанта и на Ариана й се стори, че вътре подрънкват монети.
В края на стълбите мъжът поспря и се огледа в пелената от дъжд. Ариана мерна позната златистокестенява коса и чифт щръкнали мустаци и несъзнателно се скри под навеса. Мъжът се огледа още веднъж и изчезна през страничната врата.
Ариана се замисли какво ли прави братовчед й Кайлид при Кристина и какъв ли заговор крои пак. Каквото й да беше замислил, то щеше да донесе неприятности на господаря на Рудлан.
След няколко минути Кристина се появи в магазията.
Поруменелите й бузи изпъкваха на фона на снежнобялото й боне, а устните й изглеждаха влажни и подпухнали.
— Дал Бог добро, милейди — каза тя задъхана, сякаш току-що бе тичала. — Какво ви води насам в това време?
— В Уелс, ако човек не излиза при дъжд, има опасност завинаги да си остане затворен вкъщи — усмихна се Ариана.
— Имате право, милейди — отвърна Кристина с пресилена усмивка и крадешком хвърли поглед през отворената врата към двора, който вече беше плувнал във вода. — Дори норманците не могат да укротят опърничавото ни време.
Шегата беше стара и изтъркана, но Ариана се засмя и разсеяно опипа меката блатистозелена вълна, която лежеше на дървената маса пред прозореца. Искаше й се да пита Кристина какво търси братовчед й Кайлид при нея и защо така се промъква като крадец, но вместо това каза:
— Бих желала да видя червените коприни, с които разполагате.
— Моля, милейди, стига да ви харесат — отвърна Кристина и махна на слугата, който свали топ пурпурночервен плат от рафта.
Коприната беше прекрасна и щеше да свърши чудесна работа за знамето. След нея Ариана подбра и абано-совочерна свила, от която да ушие дракона. Когато слугата уви платовете и отиде да ги натовари на коня й, тя изведнъж се сети, че не носи пари. Така или иначе не разполагаше с никакви средства. Всичко, което бе притежавала след сватбата, бе станало собственост на Рейн и единствените наистина нейни вещи бяха венчалната й халка и оракулската огърлица, която носеше на врата си.
Макар да й беше мъчно да се раздели с нея, Ариана откопча бронзовата огърлица и я подаде на момичето.
— Ще приемеш ли това вместо плащане? Кристина отстъпи сякаш се страхуваше да докосне накита.
— Милейди, няма нужда. Ще прибавя днешната ви покупка към сметката за сватбената ви рокля.
Ариана се сети за прекрасната сапфиреносиня рокля, така богато извезана със злато, за яркочервената мантия, обточена с кожи, и си помисли, че те сигурно бяха стрували цяло състояние. Макар че Рейн, като господар на Рудлан, скоро щеше да стане богат, в деня на тяхната сватба, той бе бил просто един бедняк. И въпреки това я бе дарил с онази прелестна рокля.
— Плата ми трябва, за да направя подарък на съпруга си. Не бих искала той да плаща за него — отвърна Ариана и бутна огърлицата в ръцете на Кристина.
Момичето се поколеба за миг и накрая взе старинния накит.
— Значи сте щастлива в брака си с норманеца? Влюбихте ли се вече в него?
— Не, не съм се влюбила — отвърна бързо Ариана и усети, че кръвта нахлува в лицето й.
Та тя бе изпитала страст към Рейн и не смееше дори пред себе си да признае, че не се интересува от мъжа, който само с една от редките си усмивки караше коленете й да треперят.