— Да не би да ми говориш за любов, защото и ти си изпитала подобно чувство? — попита я на свой ред тя, сякаш искаше да сподели срама си. — Дочувам, че братовчед ми Кайлид напоследък често се навърта около дома ти?
Кристина ококори кафявите си очи и поклати глава, но после вирна брадичка и каза:
— Да, ние с Кайлид се обичаме и дори целият свят да го узнае — не ме интересува. Макар да не сме съпрузи по закон, ние сме си дали клетва пред Бога.
Ариана понечи да каже нещо, но Кристина махна с ръка и продължи:
— Няма нужда да ми напомняте, че той е уелсец с благородна кръв, а аз — обикновена англичанка, дъщеря на манифактурист. Ние се обичаме и имаме общ враг и обща мечта. Един ден, когато норманците бъдат прогонени далеч отвъд морето, ние можем да… — Гласът й затрепери и от очите й бликнаха сълзи. — О, милейди, толкова го обичам…
Изведнъж светкавица прониза небето и озари с ярка зеленикава светлина разплаканото лице на Кристина.
Последните й думи сякаш проехтяха в тъмната стая. Толкова го обичам… Ариана се замисли как ли се чувства човек, когато е така сигурен, че обича, когато е уверен, че получава обич в замяна. Затвори очи да извика отново усещанията, които бе изпитала към златния рицар от съня й, но видя единствено Рейн, който насочваше копието си към нея и дори докосването, което почти почувства, бе типично негово — свирепо и настойчиво, пълно със страст, но не и с любов.
— Кайлид поиска от вашия нормански съпруг разрешение да се оженим, но той му отказа. — Младото лице на Кристина се изкриви от неподправена омраза. — Лорд Рейн иска уелските му васали да се женят за нормански момичета, за да може земите им да останат завинаги в нормански ръце. Него изобщо не го интересува това, че ние с Кайлид се обичаме.
Никой не се жени по любов, понечи да каже Ариана, но гръмотевиците спряха думите й. Истината, при това казана така направо, едва ли щеше да донесе някаква утеха на клетото момиче.
— Мислех, че ще ме разберете, милейди. Та нали бяхте омъжена против волята си за човек, когото мразите!
— Не е там работата — отвърна Ариана с въздишка и хвана момичето за ръката. — Кристина, ако Кайлид подготвя бунт, трябва да го спреш!
— Да го спра ли? Но той винаги ми е казвал, че от всички жени вие най-много желаете да видите земята и народа си свободни. Толкова бързо ли ви промениха двете нощи, прекарани в леглото на този норманец?
Ариана изтръпна и дръпна ръката си.
— Не съм забравила, че съм кимрийка, Кристина, и никога няма да го забравя — отсече тя и тръгна да си върви.
Кристина я хвана за лакътя и в жеста й Ариана усети страх и отчаяние.
— Нали няма да предадете Кайлид на норманеца?
— Едва ли има какво да издам. Не знам какво е намислил Кайлид. Не искам и да знам, Кристина, защото една порядъчна жена трябва да бъде вярна най-напред на съпруга си, а аз не бих искала да ми се наложи да избирам между чест и дълг.
Ариана знаеше, че вече бе направила избора си. Каквото и да подготвяше Кайлид, то със сигурност щеше да донесе неприятности на съпруга й, но тя нямаше да му каже нито дума.
Застана на прага, вдигна качулката да се предпази от проливния дъжд и си тръгна. Радостта, която бе изпитала от покупката, отдавна си бе отишла. Подаръкът й щеше да бъде предателски, защото мълчанието също бе форма на измама. Може би най-подлата измама от всички.
Двамата оръженосци въздъхнаха тежко и продължиха да се взират през пелената от дъжд към самотния рицар, който отново връхлиташе върху тях.
— Боже Господи, пак ли? — простена единият. — Вече целият съм в рани, а като си поема дъх, почти се давя. Тоя не вижда ли, че вали?
— Да не би да очакваш Черният дракон да спре някакъв дребен дуел, само защото Господ е решил да се изпикае над Уелс — процеди през зъби другият. — В този мъж няма нищо човешко. Той не проявява милост към такива като нас.
Оръженосецът въздъхна отново и впери поглед през дъжда с надеждата, че рицарят си е отишъл, но, уви, той все още бе там. Те се биеха с него от часове, двама срещу един, но до този момент не бяха успели да го докоснат, дори не го бяха свалили от коня. Всъщност едва ли бяха одраскали и боята на щита му. А сега той пак щеше да ги просне по гръб в калта, дяволите да вземат проклетото му черно сърце! Бяха прекарали почти целия следобед в калта на Рудлан. Рицарят се усмихваше рядко, но този път двамата оръженосци бяха готови да се обзаложат и с дявола, че на лицето му има усмивка.
Щяха да загубят облога. Мъжът от другата страна на арената изобщо не се усмихваше. Студената вода се стичаше по гърба му, процеждаше се в костите му и той едва успяваше да устои на желанието да се разтърси като куче.