„Стар съм вече за тия работи“, помисли си той.
Чувстваше се мокър и окаян, а изнуреното му двайсет и пет годишно тяло отдавна плачеше за покой. Той искаше да седне пред топлия огън с чаша сладко вино в ръка и да се отдаде на мислите си. Сети се за Ариана и я пожела.
Но все пак той беше рицар. Затова избърса мокрото си лице, свали забралото на шлема си и стисна копието. Тежестта на оръжието изпъна уморените му мускули. След неколкочасовата битка дългото острие сякаш бе станало три пъти по-тежко. Той пришпори коня и в същия миг я видя да язди сама по пътя за града. Дръпна юздите на огромното животно и препусна към нея. Двамата оръженосци отначало гледаха в недоумение, а после на опръсканите им с кал лица грейнаха две лъчезарни усмивки.
Копитата на жребеца се забиваха в размекнатата земя и хвърляха пръски кална вода. Светкавица озари небето и нечуван гръм разтърси земята. Сякаш небесата се готвеха да паднат отгоре им. Не беше се замислил как изглежда препускащ през бурята с копие в ръка, но когато спря пред вцепененото й лице, Рейн осъзна, че сигурно е приличал на самия дявол.
Тя беше бледа като платно. Безкръвните й устни трепереха. Очите й — тъмни като две пещери — го гледаха ужасено. Тя така силно притискаше ръка до гърдите си, сякаш се страхуваше, че сърцето й ще изскочи. Дори той усети учестения й пулс, който стягаше гърлото й като примка.
Захвърли копието и хвана юздите на коня й. Беше сигурен, че ако не го бе направил, тя щеше да избяга. Погледна лицето й — мокро, бледо и толкова уязвимо.
„Господи, колко е хубава“, помисли си.
В този вечен миг, в който очите им се срещнаха, той разбра, че това се бе случвало и преди. Ала всеки път бе различно. Само жената, от чиято красота чак сърцето го болеше, бе същата. С друго лице, но винаги тя.
И не винаги под дъжда. Веднъж слънцето сипеше жар върху главите им, друг път нощният въздух миришеше на сняг и зима, но всеки път той бе изпитвал глада, отчаяния копнеж да отведе тази жена някъде и да я люби, докато тя стане негова, единствено и само негова.
И сега жадуваше за това. Неудържимо искаше да притисне тялото й до своето, да почувства ноктите й, забити в гърба му, да срещне езика й със своя. Искаше да чуе вика на екстаз от насладата, дарена й от неговите пръсти, от устните и от езика му. Жадуваше да проникне в нея, да потъне и да му се стори, че умират двамата заедно.
— Къде, по дяволите, си била? — попита той с дрезгав глас.
Никоя жена не му бе въздействала така и това не му се нравеше. Независимо че му беше съпруга, той нямаше да й позволи такава власт над него.
Тя примигна и разсъдъкът й постепенно се върна, сякаш бе събудена от дълбок сън.
— Ходих в града да… посетя Кристина, дъщерята на манифактуриста. Тя ми е много добра приятелка.
— Къде е свитата ти?
Тя пак попремигна и се обърна, като да очакваше зад гърба й да изникне цяла армия.
— Ами, аз…
— Забранявам ти да излизаш сама! Където и да било!
Главата й рязко се обърна.
— Не съм куче да ме държиш на каишка! — отсече тя, но миг след това прехапа устни и затвори очи.
Рейн почти се усмихна. Беше сигурен, че тя се моли на Господ и всички светии да я дарят с търпение, но за негова изненада, тя пое дълбоко въздух, сложи ръка на рамото му и каза:
— Моля ви, господарю, не се дръжте с мен като с дете.
— Тогава не прави детинщини.
Рамото му бе облечено в закалена стомана, но той усещаше топлината на ръката й сякаш докосваше плътта му. Дръпна се.
— Има толкова хора, които с удоволствие биха те отвлекли, за да изкопчат откуп от мен, Ариана. Братовчед ти Кайлид, например.
Примерът беше съвсем произволен, но ръцете й така здраво стиснаха юздите, че кобилата заигра. Устните й се разтвориха, сякаш подтикнати от преглътнати думи и по страните й изби руменина. Рейн веднага разбра, че се е срещала не с дъщерята на манифактуриста, а с крадливия си братовчед и се почуди защо. Но не я попита. Не искаше да слуша лъжи, изречени от тези сладки устни. Господи, единственото, което желаеше бе да я целуне.
— Кайлид никога няма да ми стори зло — каза тя.
— Нос удоволствие би сторил зло на мен.
— Той ти даде клетва.
— Да, но тя не струва и пукната пара.
Той видя гнева в очите й, но така или иначе не вярваше на братовчедите й и нямаше намерение да се преструва, че им вярва. Всъщност, не вярваше и на нея. Двамата препуснаха към крепостта. Един до друг, но без да си продумат. Дъждът бе спрял и слънцето си проби път през една пролука в облаците. Над кулата изведнъж блесна дъга.
— Виж! — каза той и посочи лъчистата лента цветове. — Побързай да си пожелаеш нещо!
Веднага се почувства глупаво. Само децата отправяха желанията си към дъгата. Но, за негова изненада, тя затвори очи и промълви нещо без глас. За миг той си помисли какво може да е желанието й, дали има нещо общо с него, но после обърна глава, отвратен от себе си. Дори да го беше споменала в мечтите си, сигурно бе пожелала той завинаги да изчезне от живота й.