— Твоят рожден ден — повтори Ариана и усмивката угасна на лицето й.
Вече бяха стигнали до подиума и, както беше замислено, двамата свирачи надуха роговете си, а Рьодри и пажът на сър Одо се появиха със знамето. Те го разгънаха тържествено пред господаря и плющенето на коприната се смеси с поредния вой на роговете.
Погледът на Рейн я приковаваше. Той дори не беше зърнал прекрасното знаме. Каменното изражение на лицето му не трепна.
— Твоя ли беше идеята да ми устройвате такива зрелища?
Ариана се опита да преглътне буцата, която бе заседнала на гърлото й.
— Това знаме е направено да стои на стената зад високия стол. То е моят дар към теб, господарю. — Буцата вече почти я задушаваше. — За рождения ти ден — добави тя, сякаш обясненията можеха да смекчат свирепото изражение на лицето му.
Той дълго я гледа със студените си, изпълнени с гняв очи, а сетне бавно извърна глава и погледна подаръка й. Нечовешка болка за миг проблесна в зениците му, но после те отново станаха студени и безизразни.
— Подарък за рождения ми ден! — каза той и се изсмя дрезгаво. — Изгорете го!
Момчетата стояха като вкаменени.
— Веднага! — викна Рейн.
Рьодри изпусна края на знамето като опарен и избяга, а пажът на сър Одо събра жилавия плат на топка в ръцете си и бавно го последва.
Залата беше утихнала като празна църква. Погледът на Рейн пробяга по отрупаните с ястия маси.
— Без разрешение да не си посмяла да разхищаваш запасите ми по този начин!
Ариана понечи да си поеме въздух, но не успя. Гърдите й се свиваха от такава болка, че по-добре да я беше ударил.
— Защо? — попита тя тихо. — Толкова ли ме мразиш?
Той не отвърна. Просто стоеше и я приковаваше с безизразните си, сиви като кремък очи. После се обърна рязко и закрачи през залата.
— Господарю, почакай! — викна тя подире му. — Какво съм направила? Защо си толкова ядосан?
Гласът й постепенно заглъхна. Той нямаше да й отговори. Тя впери поглед в гърба му, едва сдържайки сълзите си. Събра полите си и хукна след него.
— Върни се, норманецо!
Рейн ускори крачка. Глухото потропване на кожените пантофки по дървената стълба зад него стана по-бързо и една ръка го сграбчи за рамото.
Брадичката й потрепваше, но тя беше вирнала гордо глава.
— Ако нещо те е ядосало, тогава кажи какво е, за Бога! Но не смей да ми обръщаш гръб сякаш съм последния бедняк в имението ти!
Той се дръпна рязко, ала ръцете му сами я сграбчиха. Срещна очите й, натежали от неироляти сълзи, но не помръдна, не каза нито дума. Напук на всичко го обзе такова непреодолимо желание да я целуне, че той почти простена.
Ръцете му стиснаха раменете й още по-здраво.
— Защо се правиш, че знаеш кога съм роден, след като самият аз не го знам?
Зениците й се разшириха.
— Проклетият нещастник Талезин! Той ми го каза!
— Излъгал те е. Само че момчето няма причина да лъже. — Беше толкова близо, че дъхът му лизваше немирните кичури на косата й. — За разлика от теб. Какво се надяваше да постигнеш с това представление? Да покажеш презрението си? Да ме направиш за смях пред цял Рудлан, като напомниш на всички, че раждането ми е било толкова нежелано, та никой не си е направил труда да го отбележи?
— Не! — възпротиви се тя.
— Жалко, напразно си се старала. От години почти всеки срещнат ме нарича копеле и това отдавна не ми прави впечатление.
— Не, ти грешиш! — извика тя и сложи длан на лицето му.
Докосването й беше толкова нежно. Не можеше да му устои, обърна глава и така рязко се дръпна от нея, че тя почти залитна.
— Рейн! — викна тя и гласът й секна.
Прехапа устни да спре сълзите, а той напрегна всеки мускул, за да преодолее внезапния импулс да я грабне отново в прегръдките си и да се впие в тези устни. Към никоя жена не беше изпитвал такова страстно желание и почти я мразеше заради това. Никой не го бе докарвал до такова неконтролируемо настървение.
Тя посегна към лицето му отново, но не го докосна.
— Не го направих за да те нараня.
Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка.
— Ласкаеш се, ако смяташ, че си способна да ме нараниш. Не и след като си ми от полза само в леглото, където ще ми народиш наследници.
В един безкраен миг тя стоеше и го гледаше вцепенена, а лицето й стана мъртвешки бледо, сякаш бе изтръгнал сърцето й. В гърдите й се надигна стон и тя избяга, за да не се разплаче пред него.
— Боже Господи! — промърмори той объркан.
Тя тичаше като обезумяла. Изпречи се на пътя на някаква кола, пълна с оборски тор и коларят, за да не я прегази, събори купчина празни бъчви, които се търколиха с трясък по двора.