— Ариана! — викна Рейн след нея, но тя изчезна сред тълпата от просяци и пилигрими, които се трупаха край портата за подаяния.
Той изпсува през зъби и хукна да я гони, но свърна към конюшните. На кон щеше да я хване по-лесно.
Два часа по-късно все още не я беше намерил.
Блатата около Рудлан бяха погълнали много нещастници в подвижните си пясъци. В гората на изток се криеха диви зверове и банди разбойници, които, за да продадат къдриците за шепа пари, биха обезглавили всяка жена след като й се изредят до един, естествено.
Колкото повече Рейн си мислеше за опасностите, които можеха да я сполетят, толкова по-осезаеми ставаха страха и гнева му, докато накрая той вече си мислеше, че сам ще я убие, ако някой друг не го направи ио-рано.
Най-иосле хвана следите й и тръгна по тях. Водеха към морето. Когато стигна брега, той се изправи на стремената и огледа дюните, които се издигаха като вкаменени вълни.
— Ариана, само да те спипам и цяла седмица ще спиш по корем — промърмори през зъби той.
Сети се, че списъкът на прегрешенията, за които му позволяваше да я бие, бе твърде кратък и се засмя. Репчеше му се тази малка женичка. Противеше му се, дори когато не беше права.
Следите го отведоха до стар и порутен рибарски кей, който се беше килнал като трикрак стол, забол греди в мекия пясък. Помисли си, че сигурно е поседяла там, загледана в морето. Чакълестият бряг беше обсипан с мидени черупки, клечки и пяна, останали след прилива. Сиви бурени се търкаляха, носени от вятъра. Крясъците на морските птици разцепваха натежалия от сол въздух. Земята изглеждаше пуста и забравена.
Погледът му улови някакво движение отляво, на върха на един хълм, където десетина високи гранитни канари се възправяха в небето като палци на някакъв каменен гигант.
Беше запомнил това място. Видя кръга от скали още преди месец, когато корабите го свалиха в Уелс, в деня, в който превзе Рудлан и предизвика събитията, които щяха да му донесат титла, земя…
И нея… Ариана, неговата съпруга.
Тринадесет високи и плоски камъка стояха в идеален кръг на върха на хълма, свързани два по два с трети, така че да образуват арка. В центъра на кръга имаше каменен олтар, обсипан със странни рисунки и почернял от стари огньове. Покрай камъните се полюшваше висока трева, която сякаш танцуваше под ритъма на музика, достъпна само за самодивите.
„Викат им «мейнхирион»… стоящите камъни“, бе обяснил Талезин през онзи първи ден. „Някога са почитали боговете си на такива места. Това е център на могъща магия“, с прочувствен глас бе добавило момчето.
„На мен ми приличат на купчина ненужни камъни“, бе отвърнал Рейн тогава.
Но сега канарите сякаш плуваха в някаква млечна мъгла, обагрена в златно от залязващото слънце. Тя стоеше пред олтара в центъра на кръга. Ботушите му не издаваха никакъв звук при допира с меката трева и той застана зад гърба й, преди да го чуе. Тя се обърна, но на лицето й нямаше изненада. Просто стоеше и го гледаше, а зелените й очи отразяваха алените лъчи на умиращото слънце.
Залезът къпеше каменните късове в златиста светлина и те блещукаха като пламъци в светилник. Светлината проникваше между камъните и я обгръщаше с нежно лъчене, което го привличаше с топлината си. Бавно, светлината заискри, усили се и от златиста стана ослепително бяла. Той внезапно почувства необходимост да наведе глава, да се зарови в пазвата й и да потърси утеха в женската й гръд.
— Какво искаш от мен? — попита той със свито гърло, без дори да осъзнава, че изказва мислите си на глас.
Видя, че устните й се помръднаха, но преди да чуе гласа й, трябваше да укроти кръвта, която бушуваше в ушите му.
— Знаеш ли, че тези камъни са вълшебни, господарю? Казват, че ако една жена успее да накара мъж да пие вода от мейнхирион, той ще я обича вечно.
Последният слънчев лъч угасна зад хоризонта. Ослепителната светлина изчезна, оставяйки след себе си сенки и студен вятър. Рейн погледна към олтара. В камъка имаше малка, загладена от времето, вдлъбнатина, където се бе събрала шепа дъждовна вода.
— А става ли обратното? Може ли мъж да накара жена си да пие от тази вода?
— Да, и тогава тя ще го обикне. Завинаги.
Тя внимателно потопи пръсти в езерцето сякаш свещенодействаше. После ги поднесе мокри и сребристи пред устните му, без да ги докосва. Ако искаше да изпие водата, той трябваше да я поеме от пръстите й сам, по собствено желание.
— Необходима е само една капка — обясни тя. Рейн си каза, че това е просто игра, глупаво уелско поверие, но му мина мисълта, че сигурно така се е чувствал Адам преди да вземе ябълката от Ева. Проклинаше се заради тази слабост, но не можеше да й устои… не искаше.