Но само след миг нечовешки страх смени гордостта.
Врагът изникна от гората сякаш дърветата и храстите внезапно се бяха превърнали в хора и коне. Те обградиха жалката армия на Сидро и изведнъж небето се разтърси от гръм и дъжд като из ведро заплющя по земята. Ариана стисна здраво каменния парапет и отчаяно започна да се взира във водната пелена. Ръцете й така здраво се бяха вкопчили в камъка, че оставяха по него следи от кръв. Светкавица озари хоризонта и тя за миг видя кръстосани шпаги и преплетени конски копита. После гледката отново изчезна, но остана трясъкът на саби, цвиленето на коне, стоновете на умиращи бойци и острият мирис на метал.
Ариана дочу дрезгавия звук на тръбата, която свиреше за отстъпление. Изтича по тесния парапет, плъзгайки се по мократа каменна настилка, спусна се по стълбите и слезе на двора точно когато огромната обкована врата се отвори със скърцане и подвижният мост легна с трясък над рова.
Единственият шанс на брат й и неговата жалка армия бе да успеят да се промъкнат през портата и да я затворят след себе си преди врагът да ги застигне. Дъждовната буря, която в началото беше на страната на норманците, сега щеше да им бъде от помощ.
Тази мисъл едва премина през съзнанието на Ариана и бурята спря така внезапно, както бе започнала.
През отворената порта Ариана видя как брат й и онова, което бе останало от войниците му тичаха бясно през полето. След тях препускаха рицари на коне и машинално отсичаха главата на всеки, до когото успееха да се доберат. Предвождаше ги мъж с черна броня и катраненочерен кон.
И все пак, все пак… те имаха макар и малко шанс да успеят.
— Господи, Света Богородице, закриляй ги! — замоли се Ариана.
Първите уелсци вече бяха стигнали до моста. Копитата на конете им затрополиха по старото дърво. Подире им се сипеха хиляди стрели и се забиваха с трясък в стената, в портата, в моста. Сидро спря край моста и пропусна хората си, а Ариана си помисли колко горд би бил баща им, ако можеше да види това.
Накрая и Сидро прекоси моста и премина през портата. Вратите вече се затваряха зад него, когато той се обърна с лице към нападателите. Из двора се разнесе пронизителното скърцане на тежките ръждясали вериги, които бавно започнаха да прибират подвижния мост. Рицарят с черната броня без усилие прескочи нарастващата пропаст между моста и земята и се втурна към портата.
— Сидро!
Викът на Ариана прерастна в писък. Пред ужасения й поглед рицарят прониза брат й право в гърдите, вдигна го на острото си копие и безмилостно го запрати на земята.
Покрай Ариана прелетяха коне, завърза се битка, но тя, онемяла от ужас, стоеше като закована. Трябваше й време да се опомни, а после, без да забелязва кръстосаните шпаги и летящите конски копита наоколо, тя се втурна към портата, където, простряно на земята, лежеше безжизненото тяло на брат й.
Той беше по гръб, вперил невиждащи очи в небето. Тя се хвърли върху окървавеното му тяло и хвана лицето му в дланите си.
— Сидро, моля те…
Ръцете й се спуснаха надолу, хванаха раменете му и тя силно го разтърси.
— Моля те, Сидро, не си отивай!
Искаше й се да изпищи, да завие от болка, но сякаш някакво невиждано чудовище бе изтръгнало сърцето и дробовете от гърдите й. Задъхваше се, отвори уста да поеме въздух, но и това не помогна. Помисли си, че умира. Искаше й се да заплаче, ала сълзите сякаш бяха пресъхнали.
В мъката си Ариана не чу рога, който възвести победата на норманците, нито зловещата тишина, която настъпи след него, нито стенанията на умиращите, не видя конете, които препускаха около нея и стъпкваха окървавени знамена в калта под копитата си, не видя разпръснатите щитове, пречупените копия…
Изведнъж отнякъде изскочи плъх и я отърси от вцепенението. Ариана изпищя и размаха ръце да го пропъди. Нечии ботуши приближиха до нея и опръскаха с кал лицето на Сидро. Тя придърпа ръкава си и нежно избърса страните му.
— Внимавайте! Ще го изцапате.
Ботушите бяха подковани с метал, над токовете им стърчаха остри шпори. Погледът й се вдигна нагоре по Дългите, облечени в броня крака към просмуканата от Дъжд ризница, край сабята, от чието острие се отронваха капки кръв и падаха в калта. Ариана бавно вдигна очи и съзря едно смугло лице, обковано с метал. Шлемът се извиваше над носа на мъжа, който го носеше, и му придаваше вид на хищна птица. Само устните му — безжалостни и зли — се виждаха изпод тежкото снаряжение. Мъжът помръдна и Ариана изтръпна, че ще я нападне, но той просто разхлаби шлема си, свали го и отметна металната качулка на ризницата си.
Вятърът развя косата му, мокра и черна като враните, които кръжаха наоколо. Ариана погледна в очите му, но те не я виждаха. Те бяха сиви и студени, вперени някъде в далечината, по-безжизнени и от черната му броня.