Пръстите му се потопиха в локвичката вода.
Светкавица премина през тялото му. Въздухът запращя. Синя светлина, гореща и ярка, го обгърна за миг и изчезна. Сигурно си въобразяваше.
Той поднесе мокрите си пръсти към устните й.
— Първо ти.
— Не, ти.
Очите й бяха тъмни, обладани от някакво чувство, което той не можеше да назове, макар да отразяваше собствените му усещания. Устата му беше пресъхнала, празна. Жаждата му да погълне водата от пръстите й бе неустоима. Той наведе глава.
Някой извика името му и това го накара да се обърне. Сър Одо препускаше към тях в пълно бойно снаряжение. С ъгълчето на окото си Рейн видя Ариана да избърсва мокрите си пръсти и усети болезнено чувство за загуба.
— Загазихме, момче!
Едрият рицар рязко дръпна юздите на коня и животното зарови копита в меката трева. Сър Одо погледна към Ариана и очите му омекнаха от съчувствие, а когато се обърна към Рейн, ъгловатото му лице се сбърчи от неодобрение. За него Ариана все още беше ранено врабче и той се чувстваше длъжен да я пази.
— Онези проклети уелски васали, които се присъединиха към имението след брака ви, братовчедите на милейди — подхвана сър Одо. — Обявили са Рьос и Рюфон за суверенни. И двамата са се свили в крепостите си като в миши дупки и ви предизвикват да се изправите насреща им.
Рейн изпсува и тръгна към сър Одо, но Ариана го сграбчи за ръкава.
— Какво ще направиш?
— Ще ги обеся!
— Не можеш! Такава смърт би била непочтена!
Той се дръпна ядосано, без да отвърне. За нищо на света не би се обяснявал пред нея. Винаги ставаше така. Когато нов господар дойдеше на власт, васалите, които не зависеха пряко от него, а просто се обвързваха с формална клетва за вярност, неизбежно подлагаха на изпитание твърдостта му, като организираха бунтове и размирици. Ако искаше да запази контрола си над имението, Рейн не можеше да остави предателите ненаказани и Ариана добре го съзнаваше.
— Постъпваш така, защото са уелсци — каза му тя.
— Не, постъпвам така, защото са предатели.
— Можеш да ги прогониш.
— Не.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Ако те помоля да не го направиш заради мен?
— Не!
Този път Талезин явно беше предугадил нуждите на господаря си, защото пристигна с черния му боен кон. Рейн откачи щита от седлото и пъхна ръка в кожените каишки.
— Сър Одо, ти ще придружиш жена ми до Рудлан.
— Мога да се прибера и сама.
— Не се и съмнявам. Но със същия успех можещ да се прибереш и в Рьос и да се присъединиш към любимите си братовчеди. Не ти вярвам, скъпа — ухили й се пресилено той и стъпи на стремето.
Конят заигра и Талезин дръпна юздите да го укроти. Без да обръща внимание на острите копита, Ариана застана пред непокорното животно.
— Айвър уби единия си брат и ослепи другия, за да стане единствен владетел на имението след смъртта на баща си. Няма да го победиш лесно.
Не можа да се сдържи. Пръстите му докоснаха устните й и те потрепераха от допира.
— Ще скърбиш ли за мен, Ариана? Нали ти казах вече. Аз никога не губя — отвърна той, но не мислеше как да срази Айвър. Повече го вълнуваше победата над нея.
Ръката му легна на рамото й и той нежно я придърпа към себе си, но когато се наведе да я целуне, тя извърна глава. Той хвана лицето й в дългите си пръсти и грубо залепи устни до нейните в свирепа, болезнена целувка.
После я отблъсна грубо, метна се на седлото и хвана юздите. Вперила поглед в него, тя бавно и съзнателно изтри вкуса на целувката от устните си.
Рейн извърна глава назад и гръмко се разсмя.
Над двора, като из ведро, се лееше дъжд. Плискаше се по стрехите, стичаше се на хиляди малки водопадчета и превръщаше разкаляните коловози в пълноводни потоци. Нощта бе по-черна и от сърцето на дявола. Вятърът блъскаше капаците на прозорците, а в спалнята Ариана крачеше притеснена, както бе правила през последните два дни, и чакаше завръщането на съпруга си. — Бурята бе толкова силна, че когато съгледвачът наду рога си, тя едва не пропусна да чуе. Спусна се да отвори капаците и вихърът веднага ги грабна от ръцете й, за да ги запрати с трясък в стената.
Ариана впери взор в пелената от дъжд и непрогледен мрак, но не успя да види нищо. Отдолу се носеха викове, приглушеният тропот на конски копита, които потъват в лепкава кал, подрънкването на шпори, звънтенето на ризници и брони. Тя напрегна слух да чуе гласа му, но уви.
После, след стотици безкрайни минути, Ариана дочу потропване на ботуши по дървената стълба. Миг по-късно в стаята връхлетя Талезин и викна още от вратата:
— Бързо, милейди! Той е ранен!