— Искам и ти да се съблечеш!
Той бързо разхвърли дрехите си на всички страни и, без да откъсва очи от нея, коленичи между бедрата й, вдигна краката й над раменете си и долепи устни до слабините й. Тя си помисли, че трябва да го накара да спре, че това е грозна френска перверзия, но вместо това пръстите й се сплетоха в косата му и тя неусетно избута главата му още по-надолу.
От целувката му всеки неин мускул се сви, устните докосваха нежната й плът, езикът му си играеше в тялото й, а вътре в нея бавно забушува огън, така силен и така горещ, че тя не можеше да разбере дали изпитва болка, или наслада. Знаеше само, че едва ли ще издържи. Той я целуваше и кръвта й запяваше, а в душата й нямаше достатъчно място за онова, което изпитваше. Сърцето й се блъскаше като в клетка, дробовете й не можеха да се освободят от нажежения си въздух. Струваше й се, че ще избухне.
— Рейн! — извика тя.
Гърленият писък отприщи дробовете й, а тръпката, която повече не можеше да удържи, завладя тялото й и я разтърсваше отново и отново, докато накрая тя си помисли, че умира.
Името му кънтеше в обора, дори когато устните му се отлепиха от нея. Той се плъзна над тялото й и потъна в нея. Любеше я страстно, почти жестоко, с настървение, което отново изтръгна вик от душата й. После се изправи на мишци, за да могат и двамата да видят сливането.
— Ти си моя, Арйана — простена той и потъна така дълбоко в нея, че й се стори, че почти докосва сърцето й. — Моя!
Но ти си вътре в мен, Рейн. А когато е така, ти си част от мен. Ти си мой.
Ръката му се плъзна по корема й, пръстите му се спуснаха надолу и тя се изви от удоволствие. Той се движеше непрестанно вътре в нея, измъкваше се, отново потъваше, все по-дълбоко и все по-страстно, а пръстите му шаваха, шаваха, докато зарядът в душата й стана непоносим и тя усети, че се разпада на хиляди невидими частици, които се понесоха като звезди в някакво далечно небе. В същия миг някъде дълбоко в нея се разля семето му, топло, приятно и галещо.
Той колабира отгоре й. Гърдите му се надигаха бясно, кожата му лепнеше от пот. По покрива над главите им се лееше дъжд. Свеж въздух налхуваше през процепите. Някъде изцвили кон. Дълго след това тя усети, че сърцето й лека-полека започва да се укротява.
Той се подпря на лакти и освободи гърдите й. Все още беше вътре в нея.
— Ти крещеше. Викаше името ми.
— Не е вярно.
— Викаше, скъпа. Изпита насладата, когато те целувах, а после, докато бях вътре в теб, усетих как ме поглъщаш.
Тя почувства как лицето й се пълни с кръв.
— Било е случайно.
— Знам — усмихна се той.
— Няма да се повтори.
— Ще се повтори.
Членът му вече се наливаше вътре в нея, раздвижваше се, а тя вече отново го желаеше. Затвори очи и извърна глава, но той обхвана лицето й в дланите си и я обърна.
— Погледни ме!
Не можеше. Той щеше да види какво изпитва. Всичките й усещания се отразяваха в очите й.
— Погледни ме, да те вземат дяволите!
Тя отвори очи. Неговите също горяха.
— Това не е достатъчно, Ариана. Ти ми даде тялото си, но то не ми стига. Искам повече. Повече. — Той зарови лице в шията й, изви гръб и я изпълни. — Искам те цялата…
Те не чуха скърцането на вратата, не видяха кльощавата фигура, която пропълзя в мрака. Той се усмихна като долови издайническите звуци на любовта, стоновете, въздиханията и поглъщащите целувки, спря се да погледа сенките, които танцуваха на стената — снажен мъжки гръб и красиви дамски крака, обвили мускулести хълбоци, — а когато си тръгна, вече си подсвиркваше.
Навън дъждът бе спрял. Луната се промуши иззад надвисналите облаци и за миг сребърната й светлина окъпа безлюдния двор и проблесна в дългите огненочервени къдрици. Маслиненочерните очи присветнаха — искрящи и стари. Толкова стари.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Това бе от онези дни, които поетите възпяваха. Ден, създаден за любов.
Изгревът изпълни небето със златист блясък. Чучулигите, които гнездяха край реката, запяха. Две крави, които пасяха по тревистите брегове, се присъединиха към хора с весело иодрънкване на звънчетата си.
Както всеки ден пред входа се бяха събрали просяци и пилигрими, които чакаха за милостиня. Но днес господарката на крепостта щеше да уважи бедните. Ковчежникът с металната си купа, пълна с монети, вървеше до нея. От другата страна крачеше слуга с кошница хляб. В Рудлан хлябът, който даваха на бедните, не беше вчерашен, а бе омесен едва сутринта и топлият му, вкусен аромат се смесваше с уханието на теменужки и люляк.
Благословените от Господа пилигрими идваха първи. Те даваха клетва да не се къпят и да не режат косите си, докато трае странстването им и дрехите им от счепкана вълна воняха на мръсотия и пот. Ариана раздаде милостинята, затаила дъх.