Един мъж с недъгава ръка избута пилигримите настрани. След него вървеше старица с огромен морав оток на врата. Едно кльощаво момиченце, облечено в износена туника, шляпаше с босите си крака и водеше стара, сляпа жена. Ариана пъхна един хляб в кокалестите разкривени пръсти на жената и пусна две-три монети в дребната, слабичка ръчичка на детето.
Момичето я погледна с землистокафявите си очи, които потъваха в скулестото му лице и каза:
— Господ да ви благослови, милейди.
— Върви с мир, дете — отвърна Ариана, но вниманието й беше насочено далеч отвъд реката, към хълмовете на Рьос, които плуваха в мъгла. Там, където вече трети ден Рейн преследваше братовчед й.
Тя си помисли за онази нощ в обора, за ожесточението, с което се бяха любили, за чувствата, които се бяха отприщили в душата й, но не можеше да се промени, не можеше да пренебрегне хората, които обичаше. Кайлид се шляеше заедно с тях, когато бяха деца, и за нея той бе като брат. Тя не можеше да се отрече от семейството си, от корена си, както не можеше да се отрече от себе си. В нейната плът течеше кимрийска кръв и сърцето, което носеше, също бе кимрийско.
Камбаната на параклиса в двора заби и прикани вярващите на молитва. Когато звуците отлетяха в горещия летен въздух, Ариана дочу тревожното потракване на костите на прокажен. При този зловещ звук просяците и пилигримите се разпръснаха като подгонени.
Прокажената, забравена и от Бога, крачеше по пътя от града. Носеше дълга сива роба и яркочервена качулка, която беше знак за зловещата й болест. Тънък воал се спускаше от главата до петите й, за да не може никой да види прояденото й лице. Ковчежникът и слугата вече бяха пристъпили назад от страх да не ги приближи клетницата и само Ариана се приближи до нея.
— Дано Бог даде спасение на душата ти — каза тя и изсипа шепа монети в превързаните длани на прокажената.
Изведнъж група мъже на коне изникнаха от гората и препуснаха през полето към портата. Прокажената, спъната от дългата си дреха, забърза ситнешком. За миг Ариана стоеше като вкаменена, а после събра полите си и хукна да посрещне мъжете.
Рейн скочи от седлото още преди конят да беше спрял и викна:
— Какво, за Бога, правиш?
— Давам милостиня на… бедните — изрече Ариана и гласът й секна при вида на Кайлид, който стоеше с вързани зад гърба ръце.
— Боже опази! Та тази жена беше прокажена — казваше й Рейн, но тя не го чу.
Цялото й съзнание бе заето с ужасната мисъл, че веднъж хванат, братовчед й ще умре. Мъжът й щеше да го убие.
Кайлид отметна глава назад да махне просмуканата с пот коса от лицето си. Лицето му беше почерняло от прах, но на устните му се забелязваше уверена усмивка. Едното му око беше синьо и подуто, но другото, златисто като летен мед, я погледна и Ариана видя в него тревога и молба.
Несъзнателно, тя бе направила крачка към пленника, но едно силно тяло, облечено в черна броня, препречи пътя й. Тя бавно вдигна глава.
Знаеше, че очите му ще потъмнеят, така че ще се изпълнят с глад и страст, но този път в тях гореше гняв — силен, горещ, безпрекословен.
Той вдигна ръка и Ариана изтръпна. Нямаше да я удари. Просто извади нещо от пазвата си и го размаха пред лицето й. Слънцето проблясна в него и заискри като пламък.
— Това познато ли ти е, жено? — Гласът му я шибна като камшик.
Не можеше да удържи ръката си. Трепереше, когато посегна да вземе огърлицата от две извити змии. Пръстите й докоснаха неговите и…
…небето над тях избухна в пламъци. Огнени езици пращяха и изхвърляха лепкав дим. Във въздуха се носеха бойни викове и предсмъртни писъци. Той, нейният любим, беше там, възправил силното си тяло пред нея. Докосна огърлицата й, целуна я и й се врече. Но тя знаеше, защото вече го бе видяла, че тази целувка щеше да бъде последната. Сълзи премрежиха очите и и размиха света наоколо в море от кръв, а отгоре небето гореше ли, гореше.
В следващия миг всичко бе изчезнало, забравено. Металната огърлица беше топла, но тя реши, че това е, защото той я бе носил в пазвата си.
— Щеше да я използва, за да откупи армия, с която да превземе Рудлан — каза Рейн и очите му я пронизаха, а гласът му бе толкова студен, че я изгаряше. — Армия, сбрана сред обесниците на Ирландия. Знаеше ли това, Ариана? Какво ли те питам! Естествено, че знаеш. Нали за това си му дала огърлицата.
Тя погледна Кайлид, но той беше навел глава и гледаше в земята. Тя ясно си спомняше как се бе промъкнал с торба пари на гръб и знаеше, че никога не ще може да обясни присъствието на огърлицата, без да намесва Кристина. Но съзнаваше, че не може да остави Рейн да си мисли, че го е предала. Сложи ръка на облеченото му в броня рамо и каза: