— Не съм му я дала, господарю. Бог ми е свидетел, че не съм.
Той стегна всеки мускул и отмести ръката й сякаш докосването го отвращаваше.
— Не ме лъжи, Ариана! — отсече той и тя за миг забеляза болка в очите му. — Поне не ме лъжи.
Тя просто поклати глава. Не можеше да каже нищо повече. Гърлото й се стегна от горчива тъга по нещо, което си бе отишло преди дори да е започнало. Той не й вярваше. Нямаше никога да й повярва и тя не можеше да го вини за това.
Той тръгна да си върви, сякаш не можеше да я гледа повече, а тя викна след него.
По гърба му пролазиха тръпки, но той не се обърна повече.
— Какво ще правиш с него?
Не й отговори. Седеше пред мангала и наблюдаваше всяко нейно движение с присвитите си очи.
В гърдите на Ариана се надигаше нечовешка тъга. Тя вървеше из стаята и палеше свещ след свещ, дано Светлината разсее тъгата в душата й. Съпругът й седеше а мълчеше сякаш бе сам.
Лицето му бе каменно, непроницаемо като студена канара. Дори проблясъците от свещите не създаваха усещането за някаква топлина. Дългите му пръсти опипваха филигранната дръжка на един стакан с вино, но той още не бе отпил от него.
Тя се опитваше да му внуши да го изпие, макар да знаеше, че ако го направи, беше обречена. Във виното имаше омайваща билка, като онази, с която бе упоила стражата. По-късно, когато всички си легнат, тя щеше да слезе в избата и да освободи братовчед си. Рейн никога нямаше да й го прости, но тя не можеше да остави Кайлид да умре. Той бе син на брата на майка й, носеше нейната кръв и тя не можеше да гледа безучастна смъртта му.
Изпи своята чаша до дъно дано подтикне и Рейн да направи същото, но само й се замая главата.
Не можеше повече да понася това мълчание. Приклекна пред него и сложи ръце на бедрата му. Усети го, че потрепна, но мускулите му веднага се стегнаха. Тя вдигна очи и погледна суровото му, непроницаемо лице.
— Не може ли поне да поговорим за това, милорд?
Бръчките, който обрамчваха устните му, станаха по-дълбоки.
— Какво искаш да ти кажа, Ариана?
— Че вярваш, че не съм участвала в това. Че не ме мразиш.
Устните му се извиха в нещо като сдържана усмивка и той извърна глава. Тя се наведе и гърдите й се допряха до коленете му.
— Пожалете го, милорд, моля ви. Дръжте го затворен, заточете го, но пощадете живота му. Ако не заради мен, то поне заради нас двамата, заради брака ни. Защото как ще започнем да се обичаме, ако…
Тя замлъкна, учудена от думите, които излизаха от устата й. Та той щеше да й се изсмее и щеше да бъде прав. Що за глупости!
Но той не се засмя. Очите му, бледи и прозрачни като езеро в тиха нощ, я приковаваха. Той стана рязко, хвана я за косата и я изправи с него. Придърпа я грубо към себе си и лицата им застанаха толкова близо, че тя виждаше отражението си в очите му.
— Не очаквай любов от мен, Ариана.
Гърдите й изгаряха от унижението и тя усещаше, че ще се задави. Опита се да се дръпне, но той я държеше здраво. Тя отчаяно заблъска по гърдите му в желанието си да се махне. Всеки момент щеше да се разплаче и нямаше да понесе този срам.
— Пусни ме.
— Не, никога — отвърна той и стовари устни върху нейните в брутална целувка.
Тя се съпротивляваше за миг, блъскаше с юмруци по гърдите му, но после утихна. Искаше го. Разтвори устни и отвърна на целувката. Целуваха се с някакво странно усещане за грях. Сякаш и двамата знаеха, че е нередно да се желаят така, забравили и достойнство, и чест. Сякаш съзнаваха, че такава страст може да им донесе само болка.
Вратата зад тях се отвори и Рейн грубо я отблъсна от себе си, ала очите им останаха приковани. Гневът в зениците му я изгаряше. Вкусът на целувката му още пареше устните й.
— Милорд, трябва да говоря с вас — дочу се гласът на сър Одо откъм вратата. — Спешно е — добави той, като се стараеше лицето му да остане безизразно.
Рейн обаче стоеше неподвижен и продължаваше да я пронизва с погледа си. Устните му леко се разтвориха и това наведе Ариана на мисълта, че целувката му бе просто едно наказание, което тя охотно бе приела.
Най-после той се обърна към сър Одо и двамата излязоха в преддверието. Но дълбокият, гърлен глас на огромния рицар се чуваше дори през вратата и Ариана разбра какво се бе случило: уелсците, селски работници при един от васалите на Рейн, който управляваше земите на юг по долината, подбудени от скорошните размирици, грабнали сечивата и нападнали господаря си по време на лов. Рицарят бил сериозно ранен и всеки момент щял да умре, а уелсците вилнеели из земите му.