Когато сър Одо свърши, Рейн отвърна нещо, но Ариана не успя да го чуе. Дали пък не беше наредил да екзекутират Кайлид?
След малко двамата мъже отново влязоха в стаята. По лицето на Рейн не бе останала и следа от огъня, който бе горял помежду им само преди миг.
— Ти ще останеш тук да пазиш жена ми — каза той на сър Одо, макар да гледаше нея. — Кракът й да не е стъпил навън!
Едрият рицар се прокашля и наведе глава.
— Да, милорд.
— А що се отнася до теб, скъпа ми жено… Виждала ли си какво прави банда въоръжени до зъби рицари с шепа беззащитни селяци?
— Рейн, аз не съм… — понечи да каже тя, но той посочи статуята на Светата Дева в ъгъла и отсече:
— Отдай се на молитви, Ариана! Моли се Господ да спаси душите на онези, които тази нощ ще срещнат смъртта си благодарение на теб и драгоценния ти братовчед!
Без да продума повече, Рейн излезе от стаята. Ариана застана на прозореца и го видя как възседна коня си и излезе от крепостта, следван от дузина рицари. До него вървеше Талезин с щита и копието. Лунната светлина се отразяваше в златния шлем на момчето и превръщаше главата му в лумнала факла. Ариана проследи подскачащата светлина, която премина през моста, прекоси полето и постепенно избледня, докато накрая съвсем изчезна в черната гора.
Тя продължи да стои на прозореца дълго след като вече не бе останало нищо за гледане, освен жълтеникавия сърп на луната и обсипаното със звезди небе. Когато най-после се обърна, сър Одо стоеше на средата на стаята и пристъпваше от крак на крак като танцуваща мечка.
— Простете ми, че нарушавам спокойствието ви, милейди — каза той и така се изчерви, че петнистото му лице заприлича на узряла ягода. — Но… ами аз… милорд каза, че трябва…
— Ти не си виновен — потупа го Ариана по рамото с лъчезарна усмивка. — И аз не бих си вярвала, ако бях на мястото на лорд Рейн. Ела, да поиграем на шах. — Тя хвана тромавия рицар за ръката, отведе го до масата и придърпа една дъска от махагон и слонова кост пред него. — Нощта се очертава дълга, а се съмнявам, че на някой от нас ще му е до сън.
Сър Одо се поколеба за миг и се отпусна с въздишка на стола. Погледът му попадна на стакана с вино и той жадно облиза устни.
— Може би сте жаден, сър? — попита Ариана и пъхна чашата на Рейн в ръцете на рицаря. — Виното е хубаво. Идва право от избите на вашия крал Хенри. Или поне така ми казаха.
— Крайно време беше, Ариана. Вече почти ще се съмне.
Ариана стисна зъби да не възнегодува и напъна ключа в ръждясалата ключалка.
— Малко повече благодарност нямаше да е излишна, братовчеде.
— Стига си дърдорила. Просто махни тия проклети гривни от ръцете ми!
Ключалката се отвори със скърцане и веригите издрънчаха на пода. Кайлид ги изрита встрани и разтърка претръпналите си китки. Ариана вече стоеше на вратата и чакаше.
— Побързай! — подкани го шепнешком тя. Стражите спяха на пода и гърленото им хъркане кънтеше по стълбището. Кайлид се спря пред един от тях и го побутна с крак между ребрата. — Виж го ти, проклето норманско копеле…
— За Бога, Кайлид, ще побързаш ли? — Тя се спусна нагоре по тесните стълби, а когато се закова на ъгъла да хвърли бърз поглед към входната врата, Кайлид едва не връхлетя отгоре й. Иззад параваните се чуваха звуковете на нощта — пиянско хъркане, шумоленето на неспокойни спящи, цвъртенето на мишки, които сновяха из тръстиките.
Ариана пое дълбоко въздух и се шмугна през вратата, махвайки на Кайлид да я последва. Двамата почти се бяха измъкнали от кулата, когато един от стражите, който бе излязъл навън да се облекчи, ги забеляза. Кайлид я сграбчи, блъсна я в тъмнината и впи устни в нейните. Едната му ръка се спусна към гърдите й, а другата разголи бедрата й точно под погледа на стражаря. Сред бумтенето на кръвта, нахлула в главата й, Ариана дочу грубиянския му смях. Започна да се съпротивлява, въртеше глава, блъскаше с юмруци по гърдите на Кайлид, но колкото повече се противеше, той толкова по-силно я целуваше.
Странно, когато бе на тринадесет, в същата онази година, в която бе започнала да маже гърдите си с билки, за да пораснат, тя се бе заклела пред Божията майка, че ще й дари восъчна статуя, ако стори така, че Кайлид да пожелае да я целуне. Той така и не прояви такова желание, а и увлечението й скоро се прехвърли от братовчед й към сина на медаря. Сега, шест години по-късно, Кайлид я целуваше и единственото, което Ариана изпитваше, бе непреодолимото желание да диша.
Стражарят влезе в караулката и Кайлид най-после я пусна. Тя пое дълбоко въздух и разтърка изтръпналите си устни.
— Кому беше нужно да ме мляскаш като че мачкаш грозде?