— По дяволите, Ариана! От години ти се иска да го направя. Не ми казвай, че не ти е харесало?
— Целуваш се като момче — лигаво и непохватно.
Кайлид изсумтя ядосано и я побутна напред. Двамата се спуснаха по дългата дървена стълба на кулата, прекосиха подвижния мост и излязоха в двора.
Нощта бе ясна. Звездите изглеждаха така близо, че на човек му идеше да се пресегне и да ги откъсне. Луната, макар и нащърбена, къпеше всичко наоколо в ярка светлина. Слънцето сякаш вече напираше зад хоризонта.
— Не можех да упоя цялата крепост. Навсякъде гъмжи от стража, но мисля, че ще успееш да се измъкнеш през задната врата — каза Ариана и понечи да си тръгне, но Кайлид я сграбчи за ръката.
— Дай ми ножа си.
— Нямам нож.
Преди Ариана да се усети, Кайлид бръкна под туниката й и измъкна камата от ножницата.
— Не забравяй, че са ни учили при едни и същи хора, братовчедке — ухили се Кайлид. — Кажи ми сега, къде е онова копеле мъжа ти? Имам сметки да разчиствам с него.
— Няма го.
Той я потупа по бузата с плоското на острието и отвърна:
— Няма да се лъжем, Ариана, нали? Да не би да искаш да опазиш прекрасната шия на съпруга си? Май ти харесват целувките му, а? Да не би да са ти харесали френските му номера?
Ариана го сграбчи за китката и отблъсна ръката му.
— Няма го като ти казвам! Задната врата е хей там, между хамбара и оборите. Изчезвай преди някой друг, който е решил, че му е време да се изпикае, да ни завари да си бъбрим тук сякаш нямаме друга работа!
Той я хвана за брадичката и грубо я разтърси.
— Чавка ли ти е изпила ума, жено? Да не мислиш, че ще мога да се добера до Гвинедия пеша? Трябва ми кон. Иди да докараш един от обора, а аз ще стоя тук да гледам.
— Дявол те взел! Започвам да съжалявам, че не те оставих да те обесят! — просъска Ариана и отиде да му намери кон, само и само да се отърве от него.
Доведе жребеца, който бе яздила през последния месец. Младото животно бе достатъчно здраво да му осигури дълго и бясно препускане, а и тя го чувстваше като свое и нямаше угризения, че краде, като го дава на Кайлид. Кончето бе оседлано за нула време. Тя го погали по шията за сбогом и хвана юздите.
— Знаех си, че ще направиш нещо такова — дочу се нечий глас.
Ариана се обърна бавно като се държеше за гърдите, да не би сърцето й да изскочи.
— Какво, за Бога, правиш тук! Уплаши ме до смърт.
Талезин стоеше на пътя й, разкрачил ядосано дългите си кльощави крака, свъсил по детински вежди. Приличаше на братята й, когато се инатяха, но в изражението му имаше нещо странно. В обора бе тъмно. Бледата лунна светлина едва успяваше да проникне през процепите, но тялото на Талезин бе обградено от странен светъл ореол, сякаш зад гърба му гореше факла. Момчето бе облечено в обичайната си туника, но златния шлем на главата му блестеше като обедно слънце. За миг на Ариана й се стори, че шлемът искри и пулсира, но когато примигна, илюзията бе изчезнала.
Някъде се чу тътен, като далечна гръмотевица, която разтърсваше небето. Ариана чу гърма, но съзнанието й отказа да го възприеме. Само преди миг звездното небе бе така ясно, че по него не се виждаше дори петънце, та камо ли гръмоносни облаци.
— Не бива да бягате, милейди — каза Талезин. Ариана понечи да отговори, че няма намерение да бяга, но веднага се усети. Как иначе щеше да обясни защо оседлава кон посред нощ? Тя стисна юздите и се замоли Кайлид да прояви достатъчно съобразителност и да не се показва, докато не се отърве от момчето. Дявол да го вземе тоя Талезин! Беше сигурна, че го видя да тръгва с Рейн, а ето го сега тук. Сякаш проклетото момче нарочно изникваше от земята, точно когато най-малко й беше до него. Само да можеше да се измъкне с коня навън, пък после Кайлид може би щеше да се оправи и сам.
Реши да приложи на момчето същия номер, който винаги минаваше пред братята й, когато й отказваха нещо. Устните й се разтрепераха, очите й се навлажниха и добиха умоляващ вид.
— О, Талезин, наистина ме е страх. Лорд Рейн ме би тази вечер. — Като видя, че приказките й не въздействат особено на момчето, тя започна да разкрасява лъжата. — Би ме така жестоко, че цялата съм в синини. Едва не припаднах от болка. Той си мисли, че съм го предала и нищо не може да го убеди в противното.
Докато говореше, Ариана непрекъснато побутваше коня напред. Навън отново прокънтя гръмотевица, този път по-близо. Внезапен вятър затрьшна вратата на обора и засвистя в пролуките.
Талезин стоеше прехапал устни и я гледаше с присвити, изпълнени със съмнение очи. Ариана тъкмо си помисли, че хитрината й е успяла, когато момчето вирна брадичка и отсече:
— Лорд Рейн не би ви посегнал, освен ако не сте го предизвикала. Той не е жесток по природа.