Ледени пръски вода плискаха Ариана в лицето и възвръщаха живота в него. Кайлид я бе метнал на седлото пред него и я стискаше като менгеме с едната си ръка. Яздеха край реката. Ариана не виждаше нищо в непрогледния мрак, но шумоленето на течащата вода пронизваше ушите й като плясъка на хиляди криле. Помисли си, че Кайлид сигурно търси моста, който води към Рьос, но бурята бе невероятна и го объркваше. Вятърът сякаш духаше от всички страни едновременно и ги обливаше с порой от дъжд, който се стичаше по лицата им, смесен с пяна от реката. Като че ли гигантски водовъртеж се мъчеше да ги погълне. Водата пареше в очите на Ариана и така я давеше, че тя си помисли дали е възможно човек да се удави в дъжд.
По небето пропълзя светкавица и освети всичко като посред бял ден. При вида на реката, Ариана се вцепени — кротката иначе Клид сега се бе превърнала в бесен порой. Водата бе придошла, бе погълнала кейовете и вече почти достигаше къщите край брега.
Сред пелената от дъжд Ариана забеляза дървената колиба на бирника, който събираше таксата за премива-не през моста. Самият мост обаче не се виждаше. Ариана си помисли, че пороят го е отнесъл, но когато наближиха дървената му снага за миг се показа над водата и отново се скри.
Кайлид смушка коня, но животното уплашено закова копита. Кайлид изпсува и така здраво я стисна, че почти изкара дъха й. Конят стоеше на брега и сякаш отказваше да тръгне през моста. Изведнъж, набрало смелост, добичето се втурна напред и почти ги изхвърли от седлото.
Пред очите на Ариана заиграха светлинки. Тя се мъчеше да поеме глътка въздух, въртеше се, блъскаше ръката, която я притискаше като камък, но Кайлид си мислеше, че иска да се измъкне и още повече я стискаше.
Конските копита се хлъзгаха по мокрия дървен мост. Вода ги заливаше отвсякъде. Мостът като жив стенеше под тях и сякаш искаше да ги изхвърли от гърба си. Конят се препъна и иодгъна колене. От внезапното движение хватката на Кайлид се поразхлаби и Ариана успя да поеме така нужния й въздух. Сред воя на вятъра и бученето на кръвта в ушите й Ариана чу пукането на дървото, което бе започнало да поддава. В следващия миг полетя във въздуха. Светът наоколо се превърна във вихър от бясна, поглъщаща вода и летящи дървени късове. Нещо пробяга покрай тялото й и тя отчаяно се хвана за него. Сигурно беше опашката на коня.
Отвори уста да извика, но я погълна непрогледен мрак.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Оуейн! Дойдох за жена си!
Черният дракон спря с коня си пред обкованата с желязо врата. Зад него стояха едва шепа мъже. Но с ръце, оцапани от кръв, с щитове, нащърбени в безброй битки, с лица, пълни с настървение. Лицето на самия рицар бе сурово като канарите, които го обграждаха, но решителността му пълнеше дори скалите със заряд.
— Оуейн!
Жена му стоеше на прозореца в кулата и го гледаше. Ръцете й стискаха здраво дървената рамка, а очите й не се откъсваха от снажната фигура, която се възправяше върху жребеца. Силуетът му се очертаваше ясно на фона на пламналото кървавочервено небе. Зад него слънцето залязваше, а горещият летен вятър развяваше знамето му.
Той бе дошъл за нея. Тя не бе допускала, че мъжкото му достойнство някога ще му позволи да тръгне подире й.
Кацнала като орлово гнездо над внушителните канари, Дайнас Емрис — крепостта на баща й — заемаше тясното дефиле и разпокъсаните хълмове. Това не бе най-красивото владение на Оуейн, но безспорно бе най-непревземаемото. То се простираше скрито сред непристъпни гори и обвити в мъгла планини, сред остри канари, изникнали в безпорядък, сякаш разхвърляни от ръката на разгневен бог.
Гласът на Рейн отекваше в крепостните стени.
— Оуейн! Пусни жена ми!
— Чувам те, норманецо! — Оуейн, принцът на Гвинедия, излезе над бойниците и застана пред зет си с ръце на хълбоците. — Далеч си от дома, господарю на Рудлан!
Алената мантия на принца се развя от вятъра и конят на Рейн подскочи. Рицарят стегна мускули и ловко укроти огромното животно. После отметна голата си глава назад и гарвановочерната му коса присветна със синкав блясък под последните лъчи на умиращото слънце.
— Къде е жена ми?
— Тук е! — отвърна Оуейн и думите му отекнаха в тясното дефиле.
Двамата мъже стояха и се гледаха, без да откъсват поглед един от друг, а на лицата им се четеше решителност.
— Дай ми я!
— Ела и си я вземи!
Дори най-смелият рицар не би се наел да нападне Дайнас Емрис само с шепа мъже. Ала Черният дракон просто се разсмя. Конят му пристъпи встрани, а мъжете зад него се разделиха и извадиха на показ Рьодри, който седеше завързан на един кон. Момчето бе невредимо, но уплашено, а очите му сякаш заемаха цялото му лице.