Беше срещала тези очи. Във виденията си…
ВТОРА ГЛАВА
Рицарят гледаше кървавочервените стени на Рудлан. Дъждът беше спрял, вятърът бе утихнал и от реката се носеше сива мъгла, която обвиваше рова и кулата в някаква странна, мистериозна пелена.
Сега крепостта беше негова. Негова. Той усети как го изгарят исконните огньове на желанието за мощ. Някога, когато бе още млад и изпълнен с вяра и надежди, той се бе зарекъл един ден да си извоюва и титла, и земя. Един ден той, издънка на граф, щеше да създаде своя династия, която да се изправи срещу тази на баща му. По всичко личеше, че тази династия щеше да бъде създадена именно тук, в Рудлан, където баща му бе станал предател.
Титла, земя и власт.
Негови. Най-после негови.
Рейн пъхна сабята в ножницата си и тръгна да си върви, когато усети нечий поглед в гърба си. Той се обърна и с почуда видя една девойка, която го гледаше. В очите й се четеше ярост.
Тя беше приклекнала край мъртвото тяло на някакъв млад мъж и над скулестото й лице се спускаше тъмна и мокра коса. Очите й, мътни и зелени като зимно море, сякаш го приковаваха и извикваха в съзнанието му мисълта за тъмни, забулени в мъгла планини, гъсти гори и феи, които живееха край дълбоки, отдавна забравени езера. За миг у него се събуди детското желание да си плюе в пазвата, за да не го стигнат уроките. После тази мисъл му се стори смешна и той поклати глава над собствената си глупост.
Тъкмо беше тръгнал да си върви, когато на кървящата гръд на мъртвото момче кацна врана. Девойката изпищя и скочи, а Рейн застина в очакване тя да се нахвърли върху него със зъби и нокти. Но момичето изля яда си на враната.
Птицата тъкмо излиташе, размахала черните си криле, когато Рейн чу познат глас да го вика. От портата излезе рицар на кон. Сребърната му броня блестеше като току-що отсечени монети дори и под облачното небе. Той яздеше снежнобял кон, украсен със златисто седло и множество звънчета. Зад него пристъпваше петниста кобила, на която се възправяше оръженосец със сокол, кацнал върху юмрука, а отзад — цяла кавалерия рицари в пълно бойно снаряжение.
Рейн присви очи. Ослепителният рицар бе неговият по-млад и почти толкова незаконен брат Хю, граф на Честър, владетел на значителна част от Англия. Той имаше всичко, за което Черният дракон мечтаеше.
Рейн извърна глава и се изплю, за да изкара горчивия вкус на завистта от устата си.
Докато се обръщаше, погледът му за миг улови проблясъците на насочено към него острие, а ръката му инстинктивно посегна да го спре. Нечия кама задра по ръкава на ризницата му и от съприкосновението на метала с метал захвърчаха искри. Преди камата отново да полети към него, Рейн успя да види само кални кичури тъмна коса и пламнали от гняв зелени очи, но този път той беше готов. Хвана китката на обезумялата жена и я стисна толкова силно, че почти очакваше костите й да изпукат. Девойката не издаде нито звук. Когато оръжието падна от ръцете й, Рейн я отблъсна назад и веднага разбра, че е сгрешил. Тя отново се хвърли върху него и едва не извади очите му с острите си нокти. Той изви глава и ноктите изписаха кървава диря по врата му.
Девойката обезумяла обсипваше ризницата му с удари, без дори да забелязва, че острият метал раздира ръцете й. Бореше се безмълвно и тази тишина бе дори по-вбесяваща от безразсъдния й гняв.
Тя посегна към очите му отново, но този път той я сграбчи и изви ръцете й назад. Ала и това не помогна.
Вместо да се укроти, тя зарита бясно. Ударите на двата и крака бяха толкова неизбежни, сякаш не беше човек, а паяк.
В армията на Рейн имаше тридесет рицари и над сто въоръжени конници. Какво, по дяволите, правеха те сега? Защо не идваха да махнат тази проклета жена от очите му?
— Ще дойде ли… — просъска Рейн, но не можа дори да довърши изречението си. Поредният ритник се заби в брадата му и той едва не си отхапа половината език. — …някой да я разкара оттук, за Бога!
Наблизо стоеше първият му помощник. На загрубялото му, обсипано с белези лице цъфтеше глупава, почти пиянска усмивка. Рейн захвърли неуморимата, ритаща и дращеща жена в здравите му лапи и сър Одо веднага я стисна в меча прегръдка. Тя продължи да се бори още миг, а после се укроти, но очите й, които горяха като огнени езици, останаха фиксирани в лицето на Рейн.
— Убиец!
За първи път проговори.
Рейн избърса кръвта, която се стичаше по врата му и също й заговори на уелски.
— Какво, по дяволите, ти става?
Тя не промълви.