Макар да говореше кротко и спокойно, гласът на Рейн се чу съвсем ясно в стаята на Ариана.
— Да, ще дойда, Оуейн. Ще дойда сам и ще се върна с жена си. Твоят син е тук само за да ми гарантира, че ще се държиш както подобава.
Ариана затаи дъх. Тя знаеше, че Рейн никога няма да стори зло на брат й, но баща й не можеше да бъде толкова сигурен и никога не би поел такъв риск. Съпругът й стоеше на коня си и чакаше. Оуейн дълго гледа групата мъже пред портите на крепостта, а после махна на стражата. Вратата се отвори със скърцане и въжето простена под тежестта на желязната решетка.
Рейн влезе сам. Копитата на коня му затрополиха-по дървения мост, а слънцето се плъзна зад планината и светът, потъна в сянка. Той вече бе вътре в крелостта. При нея. А тя нямаше къде да избяга.
Та това беше смешно! Тя никога не бе бягала от него. Придошлата река я бе изхвърлила на една скала и когато отвори очи слънцето грееше топло над нея и наоколо се носеше миризмата на влага. Сякаш цялата земя се бе окъпала и сега съхнеше. От дърветата капеше вода, а тревата бе така просмукана, че можеше да се събира с кофи. Дори вятърът бе влажен. Но небето бе ясно и синьо като поле с метличина.
Конят пасеше покрай скалите до нея, но от братовчед й нямаше и следа. Тя го потърси сред заплетените храсти край реката, чиято мътна вода все още тичаше да се събере в руслото си, сякаш бягаше от някакъв демон. Вика името му, докато почти прегракна, но никой не й отвърна.
Наоколо цареше пълна тишина, сякаш конят бе единственото живо същество останало на тази земя. Местността й беше непозната. Сигурно течението я бе завлякло няколко левги надолу от Рудлан. Беше изхвърлена на западната страна на реката, а оттам не можеше да се прибере вкъщи.
Изведнъж осъзна, че неволно бе помислила за Рудлан като за „вкъщи“. Макар да не принадлежеше на тези червеникави стени, а по-скоро на господаря им. Но от свирепата буря и силния порой реката бе станала три пъти по-пълноводна и щяха да минат дни, преди да може да се прекоси, освен с лодка.
Тя седна на брега, обхванала коленете си с ръце, и се загледа отвъд реката. Земята отсреща бе същата като тази, на която седеше — обсипана с ръбати канари и заплетени гъсталаци, които бяха толкова близо и същевременно така недостъпни, сякаш бяха част от един друг свят.
Та ние с Рейн никога не сме принадлежали на един и същи свят, помисли си. Различията между тях идваха от сърцето, а там мост не можеше да се прокара.
Всъщност да се върне при него би било пълна глупост. Оръженосецът му сигурно бе мъртъв заради нея, Кайлид беше свободен да подготвя нови бунтове. Рейн едва ли би искал да види лицето й повече, освен набучено на кол пред стените на крепостта му.
Не, по-добре да отиде в Гвинедия и да чака. Ако Рейн все още я иска за жена, тя скоро ще го разбере. Ако ли не, което бе по-вероятно, баща й може да поиска от Рим да развали брака. Без съмнение едва ли ще им се наложи да се видят пак.
И така, тя яхна коня и препусна към Дайнас Емрис, където баща й обикновено прекарваше лятото. Пристигна посред нощ, уморена и освирепяла от глад. С една-единствена дума майка й накара баща й да престане с тревожните си въпроси, напълни стомаха й със сочно говеждо и положи изнуреното й тяло в меко легло, което ухаеше на сандалово дърво. На следващата сутрин Ариана се разходи до близкото езеро, за да остане сама и да размисли всичко, докато реши как най-добре да обясни на баща си случилото се.
От водата се издигаше гъста мъгла и обгръщаше с фин воал скалистите брегове. Край езерото растяха достолепни дъбове, чиито разлистени клони, гъсто преплетени с имел, сякаш стенеха и трепереха от вятъра. Хората разправяха, че преди много-много години два дракона се били до смърт в това езеро. Ариана вдигна глава и се загледа в безформените черни и червеникави канари, които пробождаха металносиньото небе. Вятърът свистеше в процепите. Казваха, че когато умират, драконите стенат така — тъжно и самотно.
Ариана потръпна и се сви в дрехата си.
— Ще хванеш треска тук. Толкова е влажно, че и златото може да хване ръжда.
Мъглата се виеше около ботушите на баща й, който вървеше към нея. Той беше едър мъж, а в подплатения си кожен гащеризон изглеждаше неестествено голям. Прошарената му коса лежеше спусната на раменете му и се вееше на вятъра като знаме. Чертите на лицето му бяха остри и строги. Тази сутрин той приличаше повече на боец, отколкото на принц.
Спря до нея. Отначало двамата не си продумаха. Просто стояха вперили поглед в гладката сребриста повърхност на езерото. Болезнена тъга притискаше гърдите й, обземаше я горчива самота. Баща й би казал, че я мъчи онзи тъжен копнеж, който хората изпитват към всичко изгубено и недовършено, към места — далечни, но не и забравени, към любов и живот, които е могло да бъдат истина.