В гърдите й се надигна стон, който се изтръгна от гърлото й, преди да успее да го спре. Баща й се обърна и тя се отпусна в прегръдките му.
— Хайде, дъще, не плачи. Аз ще се погрижа за теб. Татко ще се погрижи за теб.
Ариана изплака на рамото на баща си всичко, което се бе случило — бунтът на Кайлид, нейното предателство, бурята, смъртта на Талезин. И Рейн, Рейн, Рейн… Когато свърши, тя се дръпна подсмърчаща и разплакана и каза:
— Сега той ще ме мрази и кой ли би го винил за това?
Оуейн обхвана лицето й с грубите си ръце.
— Сега си си у дома, дъще. Не се плаши от това норманско копеле. Тук той не може да ти направи нищо.
Тя хвана китките му и вдигна глава да срещне очите му.
— Не, папа, ти не разбираш. Аз искам да се върна.
Той поклати глава.
— Прекалено късно е.
После поглади косата й с мазолестите си ръце и добави:
— Не се отчайвай, мила. Мога да анулирам брака. Ще ти намеря друг съпруг, по-добър. Кимриец, а? Един от нас.
— А примирието?
— Да върви по дяволите. Норманецът едва ли ще ти прости за онова, което си сторила, а аз не бих изпратил дъщеря си на смърт, дори и заради Уелс.
Тя се замисли за всички приказки, които бе чувала за Черния дракон — свиреп в битките, безпощаден след победата. Да, тя бе видяла тази негова страна, но бе видяла и друго.
— Знам, че лорд Рейн ще бъде разгневен, много разгневен. Но не мисля, че ще ме нарани, поне не сериозно.
Оуейн потърси очите й.
— Сигурна ли си?
Ариана не беше сигурна. Но заради спокойствието на баща си, кимна.
— Искам да се върна при него, папа. Моля те, опитай се да уредиш да се върна.
Оуейн извърна лице и взе да суче края на дългите си мустаци. Винаги правеше така, когато мислеше.
— Какъв е той, като мъж?
— Много прилича на теб. Суров, но справедлив. Смел, без да се хвали с това. Сигурно ще ми се разсърди, ако ме чуе да го казвам, но в душата си той много прилича на истинските рицари, на кавалерите — праволинеен, когато се касае за чест и вярност, щедър към по-бедните. — Макар да не го бе усетила, на устните й грейна лека усмивка. — А когато се отпусне може да бъде и мил, нежен…
Оуейн я погледна въпросително и закачливо свъси вежди.
— Ласкаеш ни и двамата, при това прекалено, струва ми се.
Тя се изправи на пръсти и го целуна по грапавата буза.
— Лаская теб, татко. Може и да греша за норманеца, но мисля, че съм права… Мисля, че ще го обикна.
Тежките му длани легнаха на раменете й и тя се обърна да го погледне.
— Е, дъще, толкова ми се иска да си щастлива.
Той я притисна до себе си, погали главата й с голямата си ръка, целуна косите й. След всичко това Ариана Трябваше да се чувства успокоена, но не беше.
Толкова ми се иска да си щастлива, бе казал баща й. И все пак за доброто на Уелс, той бе дал нея и Рьодри в плен на английския крал. Заради Уелс бе позволил единствената му дъщеря да се омъжи за враг. Заради Уелс бе жертвал живота на един от синовете си. С цялата си нежност баща й бе суров човек. Твърд като гранитните скали, които се издигаха над главите им, практичен и безпощаден, когато се наложеше. Нямаше нещо, което принц Оуейн не би направил за Уелс и за мечтата си за свобода.
Сега Ариана стоеше на прозореца в крепостта на баща си и гледаше как настъпващата нощ поглъща и последните останки от изминалия ден. Той бе дошъл за нея, нейният черен рицар — мъж също толкова суров, практичен и безпощаден, колкото и баща й. Той беше тук, в голямата зала на долния етаж. Тя си спомни лицето му такова, каквото го бе видяла за последен път — изпълнено с гняв, пламнало от страст. Преди две седмици тя бе сигурна, че никога няма да види това лице отново. Ала сега той бе тук, при нея и тя повече не можеше да чака.
На вратата се спря и срещна изумрудените очи на светата статуя, която стоеше край прага. Беше Дафид, покровител на Уелс, и дървеното му лице изразяваше остро неодобрение.
— Хич не ме е грижа — каза тя на светеца — Искам го и ще направя всичко, ще понеса всяко наказание, стига да ме вземе обратно.
Рейн крачеше насам-натам из залата и не отделяше ръка от сабята си. Верните хора на Оуейн се излежаваха около камината, която съскаше и пукаше в тишината. Сабите и копията им проблясваха на огъня, присвитите им очи гледаха Рейн.
Един бард хвана арфата си и запя, а тъжната му песен се разнесе нагоре към опушения таван: