Гласът му не е така ясен и звънлив, колкото на Талезин, помисли си Рейн.
Залата бе просторна като църква. Здрави греди, подпрени на дървени колони, опасваха високия таван. Старинните барелефи и множеството рисунки по стените сякаш бяха излезли от някакъв кошмар — човешки глави, змии, които се вие; а навсякъде, зловещи чудовища с разполовени езици и свирепи нокти. Рейн мина покрай рогата глава, която изглеждаше полуживотинска, получовешка и жълтите очи на елена сякаш го проследиха, а червената му муцуна се намръщи.
Принц Оуейн чакаше на високата платформа, седнал във величествения си трон под ален балдахин. Лицето на близо шестдесетгодишния принц приличаше на лице на хрътка — издължено, скулесто и набраздено от бръчки. Среброто в кестенявата му коса и увисналите мустаци му бе останало в наследство от хилядите битки, които бе водил, множеството жертви, които бе направил, за да запази земята си свободна. Той гледаше Рейн изпод гъстите си ресници, които скриваха мислите му. Имаше една уелска дума за неопределения цвят на очите му — нито зелени, нито сиви, нито пък сини, а по малко от всичко. Цветът на море, което отразява натежало от облаци небе.
Резкият глас на Рейн накара стражата да застане мирно.
— Къде е жена ми?
Оуейн не отвърна, а просто махна на един от слугите да донесе рога с медовина. Стражарите се отпуснаха. Рогът бе символ на уелското гостоприемство и се поднасяше само на приятели.
Слугата положи стария биволски рог в ръцете на принца, а той, на свой ред, го подаде на Рейн. Съдът бе богато гравиран със сребро и проблясваше на слабата светлина.
Рейн понечи да отпие, но погледът му улови някаква фигура, която прекоси тъмнината на втория етаж. Синя коприна прошумоля и изчезна зад една от колоните. Крехка сянка пробяга по стената.
— Дъщеря ми пожела да изпълни съпружеската клетва за вярност, норманецо. Иначе нямаше да сте тук в тази зала с моя рог в ръка — каза принцът и мустаците му се повдигнаха от пренебрежителна усмивка. — Независимо от заплахите ви.
— Тя е моя жена и ще остане такава — отвърна Рейн и умишлено извиси глас, за да го чуят и горе. — Независимо от намеренията и желанията й.
Той надигна рога и отпи. Дъхавата медовина възпламени гърлото му. Погледът му отново потърси синята коприна.
Ти си моя, Ариана. Моя!
Ариана внимателно затвори вратата зад гърба си и опря чело в гладкото дърво. Сърцето й биеше така силно, че дишането почти й причиняваше болка.
Тя е моя жена, бе казал той. И ще остане такава.
Когато след един миг, който й се стори цяла вечност, по стълбите се дочу подрънкването на шпори, Ариана се дръпна и продължи да отстъпва, докато тялото й опря в гравираното със слонова кост легло.
Вратата се отвори с трясък и статуята на светеца се олюля на дървените си крака.
— Боже опази! — несъзнателно възкликна Ариана. Той стоеше на прага, изпълнил рамката на вратата.
Тя потърси в лицето му някакво изражение, но дървената физиономия на Свети Дафид бе по-изразителна.
Рейн се наведе, прекрачи прага и затвори вратата след себе си. Надменният му поглед пролази по тялото й така осезаемо, че тя вирна брадичка в защита.
— Няма да моля за прошка, милорд — каза му тя гордо. — Защото сигурно ще го направя пак, ако се наложи. Вие сте мой съпруг пред Бога, но не мога да гледам как обесвате братовчед ми.
Внезапно течение раздвижи пламъка на факлите и освети лицето му, хвърляйки черни сенки върху суровите очертания на скулите му. Изглеждаше по-жесток и от самия дявол. Пристъпи към нея. Тя стисна юмруци зад гърба си и заби нокти в дланите си.
— Заради теб, Ариана, оставих земите си, които точно сега са толкова уязвими — проговори й той с глас, по-студен и от зимна нощ. — Заради теб загина човек, а други четирима паднаха ранени, докато се биеха, за да те върнат. Това ласкае ли те, Ариана? Смяташ ли, че заслужаваш такива жертви?
— Значи Талезин е мъртъв. О, Рейн, толкова съжалявам…
— Съжаляваш? Смяташ ли, че едно просто „съжалявам“ е достатъчно оправдание за смъртта на един смел човек?
Ариана сви устни и поклати глава.
Той обърна глава сякаш не можеше да я гледа повече. Гърбът му се напрегна от усилието да запази самообладание.
— Талезин не е мъртъв. — Той се обърна и необузданият гняв в очите му почти я вцепени. — Макар че ти предпочете да избягаш и да го изоставиш там в обора да му изтече кръвта.
— Не съм бягала! Вярно, упоих стражата ти и помогнах на Кайлид да се измъкне, но бях готова да понеса наказанието си. Не съм страхлива, милорд. Каквото и да си мислите за мен. Ако зависеше от мен, никога не бих оставила момчето да умре.