Той стоеше и я гледаше от другия край на стаята, а лицето Му бе толкова безизразно, че на нея й идеше да му изкрещи. Искаше да го накара да каже нещо, нещо да направи. Ала когато той най-после проговори, сърцето й спря.
— Ела тук!
Тръстиките пукаха под краката й, докато прекосяваше стаята. Тя спря пред него и с усилие вдигна глава да го погледне.
В стаята цареше пълна тишина. Чуваше се дори съскането на въглищата в камината и драскането на мишките по ъглите. По лицето на Рейн проблясваха капки пот, а от тялото му се излъчваше странна миризма — необуздана и свирепа. Миризма на коне, горещ метал и ярост. В сивите му очи нямаше чувство. Нито дори омраза.
Той протегна ръка и извади сабята си.
— На колене!
За миг на Ариана й хрумна безумната мисъл, че ще я обезглави. Ще отсече главата й и ще я набучи на кол, докато изгние и враните изкълват очите й.
— Не можеш да ме убиеш в бащината ми къща — чу се да казва тя, макар да съзнаваше, че това е лудост.
Зениците му за миг се разшириха и по лицето му премина странно изражение.
— На колене! — отсече той.
Ариана не можа да разбере дали коленичи по своя воля, или просто краката й се подгънаха.
— Дай си ръцете!
Ясно. Ще отсече ръцете й. Ще я осакати и ще я остави да се скита от крепост на крепост и да проси трошичките хляб, без дори да може да протегне ръка. Беше чувала, че езичниците наказват така жените си за непокорство. Може би той бе станал свидетел на такова наказание при някое от странстваниятаси и то му бе направило впечатление като особено назидателно. Изведнъж я напуши смях.
— Помислете малко, милорд. Едва ли бих могла да изпълнявам съпружеските си задължение без ръце. Пък какво ще отрежете следващия път? Носът? Или крака?
Този път той почти се усмихна, сигурна беше. Тогава съзна, че каквито и беди да я сполетят през бурния им брак, тя щеше да му вярва. Противно на всяка логика, именно заради тази усмивка, която никога не грейваше, Ариана вярваше на Черния дракон и знаеше, че той няма да й стори зло.
— Дай си ръцете, Ариана.
Протегна ръце и с облекчение установи, че те не треперят. Ала когато грубите му длани обхванаха нейните, тя едва не зарида, притисната от някакво чувство, което дори не можеше да определи. Той затвори пръстите й около студената метална дръжка на сабята си и дълбокият му глас отекна в цялото й същество.
— А сега ще ми се закълнеш във вярност.
Трябваше й време да осъзнае думите му. Ще ми се закълнеш във вярност.
Ръцете му притиснаха дланите й към твърдия метал.
— Закълни ми се, Ариана. Закълни се, а аз, като твой господар, ще те закрилям, ще те пазя и ще ти даря в замяна доверието и лоялността си. Ти ще ми служиш, ще ме съветваш и ще се бориш, ако трябва и срещу целия свят заради мен. Ще бъдеш с мен, Ариана. Винаги до мен.
Ако дадеше клетва сега, тя щеше наистина да стане негова жена. Щеше да споделя леглото му, да ражда децата му, да управлява крепостите му… Щеше да прекара живота си до него, запазвайки и честта, и достойнството си. Но трябваше да му даде толкова много в замяна. Трябваше да положи в ръцете на този мъж, на този норманец, своето доверие и предаността си.
Но да се закълнеш не беше срамно. Оръженосците се кълняха пред рицарите си, рицарите пред господарите си, господарите пред краля. Това бе взаимно уважение, което от векове обвързваше мъжете. Ала от жените никой не искаше клетви. Не искаше, защото се смяташе, че жените нямат чест, нито гордост, която да заслужава внимание. В тях виждаха само утробата и земите, които биха донесли като зестра. Никой мъж не се бе отнасял с жена си като с васал, като с равен. И едва ли имаше мъж, който да гледа на жена си така.
Освен този.
— Закълни се, Ариана. Изречи думите.
Тя отвори уста, но не успя да промълви нищо. Той понечи да се дръпне.
— Чакайте, милорд! — погледна го тя със замъглени от сълзи очи. — Чакайте, ще го направя… Искам да го направя.
Сълзи, горещи и солени, се търколиха по лицето й и започнаха да я давят. Не я беше грижа. Погледът й се бе съсредоточил в ръцете им, вплетени около сабята — нейните малки и бели, неговите мургави и силни. Плът до плът — нищо особено. Ала в тази плетеница сякаш кръвта им се смесваше — неговата рукваше в нейните вени, нейната — в неговите. Сърцето му сякаш биеше в гърдите й.
Тя изрече така познатата клетва за вярност, като промени само една-единствена дума.
— Аз, Ариана Гвинедска, отдавам своята почит пред теб и се кълна, че ще ти бъда вярна… жена. Кълна се пред Господа и всички светии да те уважавам и да се застъпвам за теб пред всички.
Той я изправи на крака и тя вдигна глава да посрещне ритуалната целувка на мира. Но той захвърли сабята, вплете ръце в косите й и устните им се сляха. Целуваше я страстно, пламенно, с жар, на която не можеше да се устои. Ухаеше на медовина и на себе си и Ариана си помисли, че може вечно да го целува така.