Той се наведе, хвана я под коленете и я отнесе до леглото. Двамата се търколиха по цялата му ширина, впили устни в безкрайна целувка, а когато той най-после вдигна глава и я погледна, очите му вече не бяха така студени и далечни. Сега в тях гореше страст.
— Ти си моя — каза й той. — Мой васал.
— Да, милорд. Аз съм ваш васал.
Той понечи да я целуне отново, но изведнъж се изправи и извърна поглед назад. После стана и тръгна към вратата.
— Рейн?
— Не ми трябва придирчива публика, за това което смятам да направя — каза той и обърна Свети Дафид към стената.
Ариана се разсмя и разтвори ръце да го прегърне.
— Значи ли това, че възнамеряваш да ми покажеш някоя френска лудория?
— Може би — отвърна й той с усмивка. Онази прекрасна усмивка, която винаги успяваше да разтупти сърцето й. — А ако си покорен васал и си го заслужиш, мога да те науча как и ти да го нравиш.
Принц Оуейн подаде препълнения с медовина рог в ръцете на Рейн. Дългите му мургави пръсти обхванаха стария съд и той се усмихна на тъста си. Макар че двамата не си размениха нито дума, в тази усмивка имаше предизвикателство. Залата утихна. След няколко разменени погледа, Рейн надигна рога и отпи резливата напитка.
Ариана гледаше как мускулите на шията му се свиват при всяка глътка, а когато той наведе глава и обърса устните си с опакото на ръката си, погледите им се срещнаха. Очите му, сребристи на светлината от факлите, проблеснаха топли и нежни като целувка.
Ариана се изчерви и извърна поглед.
Тя седеше с майка си пред камината и намотаваше вълна. Държеше две къси летви в разтворените си ръце, а майка й навиваше влакното около тях и малките й ръце бързо и умело прелитаха над летвите. На фона на горящия огън белите й длани приличаха на пръхнали гълъбови криле.
Намотаването на вълна не бе сред любимите занимания на Ариана, но то я връщаше към сладки спомени от детството. Напомняше й за зимните вечери, прекарани в домакинстване, докато братята й се фехтоваха, бореха се или пък развиваха уменията си в стрелбата. Тя бе винаги — раздвоена между желанието си да се присъедини към тях в буйните им игри и необходимостта да прекара няколко — ценни мига насаме с майка си. При тази голяма и значима фамилия, човек рядко можеше да свари Кристин Гвинедска сама.
Жарта на буйния огън се усещаше дори през тъкания параван. От камината се издигаха облаци дим, които увисваха сред позлатените рисунки на тавана. Бардът на принц Оуейн крачеше из залата и пееше за някакъв червен дракон, който живеел в Голямата планина.
— Спомняш ли си — поде Кристин, когато последните трели на арфата отлетяха и се смесиха с дима — като беше малка, често се будеше разнлакана нощем от страх, че под леглото ти се крие дракон, който яде момиченца.
Ариана се засмя и кимна. Да, спомняше си. Спомняше си също и нежната утеха на майчините прегръдки, помнеше как притискаше главица в шията й и улавяше аромата на рози. Помнеше допира на златистата й коса, докосването на хладните й устни.
— Ти винаги ми даваше билки и топло вино, за да заспя.
— А преди това хващах ръката ти и заедно поглеждахме под леглото. Никога не намирахме дракона.
Дрезгавият глас на Рейн достигна до тях от другата страна на залата. Ариана го погледна. Седеше редом с баща й под балдахина. Напрежението между двамата бе изчезнало и сега те си говореха разпалено. Сенките, които факлите хвърляха на стената зад тях, образуваха странно чудовище — някакъв двуглав дракон.
— Мисля, че разбрах какво имаш предвид — каза Ариана.
Звънливият смях на Кристин проехтя наоколо.
— Радвам се, защото аз самата не знам какво точно исках да ти кажа.
— Искаше да ми кажеш, че драконите съществуват само в съзнанието ни.
Рейн се обърна и погледите им отново се срещнаха. Ариана почувства топлина, някакво гъделичкане в слабините, сякаш не той, а тя пиеше медовина. Отново извърна глава.
Усети погледа на майка си във врата си и се обърна. Лека чупка се бе образувала между веждите на Кристин. Когато се притесняваше, тя винаги добиваше това изражение. В този момент Ариана почувства, че нещо я свързва с тази жена, нещо, което не се предаваше по кръвен път. Връзка, която водеше назад към първата жена, стъпила на тази земя… и обикнала мъж.
Ариана никога не се бе съмнявала в бурната любов, която родителите й хранеха един към друг. Кристин винаги намираше време да каже по някоя дума или да дари някоя ласка на децата си — и свои, и доведени. Но всички знаеха, че Оуейн бе слънцето в нейния свят. Когато той си беше у дома, тя разцъфваше като златен слънчоглед, когато отсъстваше — направо посърваше.