Нощта бе дълбока и тъмна. На небето едва мъждукаха няколко звездици, а нащърбената луна не хвърляше нито лъч светлина. Кристин, дребничка и фина като момиче, притича до дебелата верига на подвижния мост, но не го спусна, а само преметна единия край на въжето през тежките метални халки.
— Какво, по дяволите, става там горе? — изрева Оуейн. — Къде пропаднаха всички? Замръзваме, бе хора. А как вони!
Кристин събра полите си и приседна на края на рова. Усмихвайки се, Ариана я последва. Отдолу вонеше на застояла вода. За щастие на двамата войни, които плуваха в тинята, мръсният канал на крепостта не се изсипваше в рова, а се отвеждаше по специално прокопан подземен тунел.
Кристин се хвана за ръба и погледна надолу в тъмнината.
— Оуейн, любими, защо реши да плуваш посред нощ? Мислех, че ще крадеш добитъка на Мерфин.
— Кристин, скъпа, това ти ли си? Не ми чуруликай, жено. Бързо донеси въже и си покрий краката, за Бога.
Кристин вдигна полата си още по-нагоре. На слабата лунна светлина белите й колене приличаха на два сребърни портокала.
— Изглежда тези велики, смели рицари имат нужда от помощта ни, дъще. Какво ще кажеш, да им помогнем ли?
Ариана погледна в рова, но макар да чуваше бурно пляскане, не успя да види нищо.
— Ами, защо ще им помагаме? Щом са такива велики и смели, значи могат да се оправят и сами.
От тъмната дупка се чу гласът на Рейн:
— Ариана, васал мой любими, спомни се днешния следобед и клетвата, която ми даде.
Да, Ариана си спомняше следобеда. Целият следобед. Всеки път като се сетеше за него, започваше да се чувства слаба и замаяна.
— Мисля си — каза Ариана уж на майка си, но достатъчно високо, че да я чуят и долу: — Мисля си, че една нощ в рова ще им даде добър урок друг път да не се правят на похитители, когато стомасите и главите им са пълни с медовина.
— Ариана! — изрева Рейн отдолу, зарязвайки преструвките.
— Кристин, жена на сърцето ми, любов на живота ми — подхвана баща й с гальовен тон, какъвто не бе чувала преди. — Нали не смяташ да ме оставиш да се удавя тук? — Като видя, че номера му не минава, той смени тактиката. — Слушай! Ако не намериш въже веднага, като изляза, ще те накарам горчиво да съжаляваш!
Кристин започна да си тананика разсеяно, а отдолу се чу припряно шушукане — явно мъжете обсъждаха новата си стратегия. Ариана се чудеше дали ще започнат с обещанията, или ще продължат със заплахите.
— Ариана, чуваш ли ме? — провикна се Рейн.
— Да, какво друго ми остава — разклати крака Ариана.
— Баща ти ми каза, че умишленото неподчинение на жената пред нейния господар и съпруг — неподчинение, което води до заплаха за здравето и живота му, — е в списъка. В списъка, Ариана. Тоест, ако продължаваш в същия дух, аз просто ще съм длъжен да те накажа и ти трябва да го приемеш. Такъв е законът.
— За какъв списък говори? — учуди се Кристин. — Какъв закон?
Ариана бе благодарна на тъмнината, че скрива поруменялото й от срам лице.
— Пиянско бръщолевене — отвърна тя на майка си и небрежно заразглежда ръцете си, сякаш можеше нещо да види в тъмницата. — Заплахите ти съвсем не ме трогват, съпруже. Право да ти кажа, мисля, че е време да се прибирам в замъка да си продължа работата.
Майка и дъщеря станаха и се направиха, че си тръгват. Дрънкаха с веригата, тропаха по дървения под, а ртдолу залетяха нови викове и заплахи. При портата двете жени се спряха и уж взеха да размислят.
— Според мен — подхвана Кристин, — макар че си го заслужават, би било прекалено жестоко да ги оставим цяла нощ в рова.
— Може би имаш право — отвърна Ариана. — Току виж някой стражар сбъркал Рейн с нормански скитник и рзел та го уцелил със стрелата си.
— Въобще не е смешно — дочу се гласът на Рейн от тъмнината. Говореше сякаш процеждаше думите през зъби.
Ариана се изсмя в шепа и срещна погледа на майка си.
— Да донеса ли въже?
— Ами… — въздъхна примирено Кристин, като човек, който се оставя състраданието да победи здравия му разум. — Иначе ще прогизнат до кости и ще се удавят до заранта.
Двете завързаха единия край на въжето за веригата, а другия спуснаха в рова. След кратка препирня, в която Рейн твърдеше, че мъдростта трябва да върви пред младостта, а Оуейн настояваше, че красотата трябва да отстъпи път на младостта, въжето се изпъна и някой от двамата се закатери нагоре. Внезапен страх сви стомаха на Ариана. Дали тя и майка й не бяха отишли твърде далеч с играта?