Главата на Оуейн се появи над моста, следвана и от останалото. Принцът приличаше на слизесто влечуго, току-що изпълзяло от дупката си. Той се засили и се втурна към жена си.
— Ела, скъпа, дай ми една целувка!
Майка и дъщеря се втурнаха с писъци и смях към крепостта. Оуейн се обърна, изплю застоялата вода от устата си и въздъхна:
— Жени!
— Ни с тях, ни без тях — допълни Рейн, докато се мяташе на моста. — Сигурно Адам пръв си го е казал.
— Без съмнение — изсмя се Оуейн и изстисквайки прогизналата си туника, хвърли поглед на норманеца — Неговия враг. Светлите очи на рицаря гледаха портата, през която бе изчезнала Ариана.
Оуейн се изправи и сложи тежката си ръка на рамото му.
— Ще я обичаш, нали? Ще обичаш моята Ариана.
Рейн се скова, но не се дръпна от ръката на тъста си.
— Няма да види нищо лошо, докато ми е жена — отвърна.
Това не беше обещанието, което Оуейн бе очаквал да чуе, но все пак беше доволен. Бе видял как норманецът гледа след дъщеря му и това му стигаше. Не любовта, а страстта караше мъжа да гледа така след жена. Той самият бе почувствал такава страст към Кристин още в първия миг. Чувстваше я и сега, почти двадесет и пет години по-късно, и много добре знаеше, че такава страст не може да не прерасне в любов.
Слънцето погали затворените клепачи на Ариана и тя бавно отвори очи срещу златовезания балдахин на брачното си ложе. Протегна ръка, но мястото до нея бе празно. Тя се извърна, притискайки лице до възглавницата, и вдъхна дълбоко мириса, който той бе оставил.
Бракът им далеч не бе идеален. Но през седмицата, която бе изминала откакто напуснаха имението на баща й, двамата бяха стигнали до известно помирение. Да, точно помирение беше думата. Смяха се, любиха се, а в тишината на нощта си казаха истини, в които денем не вярваха съвсем. Бяха като смъртни врагове, които, уморени от битката, кой знае как бяха започнали да се харесват. Бяха заровили томахавките и бяха приседнали заедно да изпият чаша медовина, да си разправят едно-друго, да се посмеят и може би да станат приятели.
Той вече я водеше със себе си, когато посещаваше именията си. Земята, управлявана от господаря на Рудлан, обхващаше гъсти гори, мочурливи равнини, обрасли с жилава трева, пусти солени блата, край които гнездяха блатни птици. Но имаше и плодородни низини … с овес, ечемик и ръж, разхвърляни в безпорядък като — кръпки в прокъсан килим, зелени хълмове с тучна трева, изпъстрени с бели стада вакли овце.
— Сигурно е приятно да знаеш, че всичко това е твое — попита го тя един ден, докато стояха на върха на един хълм и се наслаждаваха на прекрасната гледка — плодородна зелена равнина, обрамчена със синкавата ивица на реката.
— И твое — отвърна й той и тя осъзна, че не говори празни приказки.
Честта на Рудлан за него бе обща и двамата трябваше да си поделят и благата, и отговорностите, които те носеха.
Ариана се протегна и изпъна крака. Трябваше да става вече. Иначе Рейн пак щеше да я нарече поспалана. Този ден имаха намерение заедно да отидат и да видят как върви жътвата. Ветрецът, който долиташе през прозореца, вече носеше аромата на прясно жито.
Тя спусна крака на пода и изведнъж й се догади. Приклекна до кревата, но не можа да се успокои и преди да разбере как, повърна в нощното гърне. Дишайки тежко, тя се преви на две и не смееше да помръдне от страх, че отново ще я присвие.
Два кльощави крака изникнаха пред замъгления й поглед. Тя бавно вдигна очи, докато стигна до млечно-бяло лице, обградено от кичури яркочервена коса, и срещна позната усмивка.
— Какво правите на пода, милейди?
— А ти как мислиш, глупчо? — Притеснена, че проклетият оръженосец я бе заварил в такова положение, Ариана бързо се изправи на крака. — Ти защо си станал? Ще ти се отвори раната.
Тя пристъпи към момчето и изведнъж й причерня, а когато отново дойде на себе си вече лежеше на леглото, а Талезин седеше до нея с някакъв съд в скута си. Нейният златен купел. Момчето се наведе да избърше лицето й с влажна кърпа и Ариана за миг усети, че над тялото й се разлива приятна топлина, сякаш влизаше в топла, ароматна вана. Тя погледна дълбоко в черните му, озарени от светлина очи.
„Той не е оръженосец“, помисли си. „Никой не би оживял след такава рана, а той дори вече е на крака. Пък и тези очи. Има нещо в очите му…“
— Прилоша ви, милейди. Няма нищо страшно.
Гласът беше на Талезин — чист, звънлив, мелодичен. Глас на певец. Но очите, очите принадлежаха на друг човек, от някакъв друг свят…
Тя стисна клепачи. Чувстваше се отвратително. В устата й горчеше, в главата й блъскаше тъпа болка.