— Да ви дам ли пак гърнето, милейди? — попита Талезин.
Ариана бавно отвори очи.
— Изглежда някой норманец се е опитал да ме отрови.
Момчето се ухили и очите му светнаха.
— Сигурен съм, че норманец ви е докарал до това състояние, милейди. Вие сте трудна. Ще имате дете.
— Не може да бъде!
Очите му станаха още по-искрящи.
— Стига глупости, момиче. Естествено, че може. — Светлината в погледа му избледня и той отново заприлича на себе си: едно иакостливо момче, на чието лице грееше самодоволна усмивка. — Господарят ще се зарадва.
Дете. Ариана сложи длан на скута си. Ще има дете. От Рейн.
В душата й нахлуха чувства, толкова много и с такава бързина, че тя не можеше да определи нито едно от тях — радост, страх, вълнение.
Дете. Ще имам дете!
Изведнъж до съзнанието й стигна веселото чуруликане на Талезин, който подскачаше из стаята.
— Днешното ви неразположение не е страшно. От него не се умира, нищо че така ви се струва. Всъщност това е добър знак, който означава, че в утробата ви расте дете.
Той отново седна до нея с кожен мях в ръце. Помогна й да се изправи и поднесе мяха пред устните й.
— Това трябва да ви облекчи — ревен, сладник и горчивка. Горчивката има отвратителен вкус, но сладникът малко от малко го смекчава.
Ариана изпи отварата с гримаса. Момчето понечи да си тръгне с мяха, но тя го хвана за ръката.
— Талезин, ще ме оставиш сама да кажа на мъжа си за това, нали?
— Разбира се, милейди. Тази чест е изцяло ваша — усмихна се лъчезарно той и я потупа по бузата като дете.
Тя не можа да не отвърне на усмивката му.
— Изглеждаш толкова щастлив. Човек ще каже, че ти си причината за тази радост.
Хитра, пакостлива искрица присветна в очите му и те заблещукаха като две звезди в тъмна нощ.
— Богинята е с вас — прошепна той и тръгна към вратата, тананикайки си.
На излизане се обърна, усмихна се широко и запя с думи:
Лейди, ваш съм аз, и с тяло и с душа. Вземете ме и ме дарете с единствената си любов.
Вратата се затвори и заглуши медения глас на Талезин.
Ще имаме дете. Рейн ще се зарадва като му каже. О, не, той направо ще подскочи от радост. Та нали това искаше най-много. Нали това бе заветната му мечта.
Тя погали корема си. Мисълта, че в същия този миг вътре в нея расте дете, й се стори странна. Странна и чудата. Тя вдигна глава, погледна равния си корем и се опита да си го представи наедрял от плода. Видя се дебела, тромава, издута като бъчва и й стана смешно. После се видя как държи дете, което суче от гърдите й, и усмивката й стана нежна и изпълнена с любов.
Бавно и внимателно Ариана се изправи и седна на края на леглото. Чувстваше се слаба и замаяна, но вече не й се повдигаше. Златният купел лежеше там, където го бе оставил Талезин. Тя го хвана в дланите си и погледна вътре, но видя само лицето си, отразено от гладката повърхност на водата. Потопи пръсти и отражението потръпна и изчезна. Не я притесняваше това, че купелът изведнъж бе решил да запази тайните си. Сега тя изживяваше бъдещето си.
Носеше сина на норманеца и изпитваше единствено радост.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Рейн подпря с лакът разгънатия на масата пергамент и премести още едно зърно на сметалото. Беше прехапал замислено устни, а косата му стърчеше на всички страни сякаш нетърпеливите му пръсти току-що я бяха разрошили.
Ариана мина през преддверието и застана на прага. Щом го видя, дълбоко в стомаха й затрептя странно вълнение, упорито като ехо в бездънна пещера. Обзе я желание да го докосне. Искаше да приглади косата му, да открие очите му и нежно да целуне устните му. Но той не беше сам.
Ариана понечи да си тръгне, но той вдигна глава и каза:
— Влез, Ариана. Познаваш ли Симон?
Един дебел, тромав мъж закрачи към нея. Беше облечен богато и носеше дълга брада, топирана, намазана с восък и сплетена със златни нишки. По островърхата му жълта шапка и големия шафраненочервен кръг, пришит на гърдите му, се познаваше, че е евреин.
— А, прекрасната лейди Ариана — каза той с елегантен поклон. Дъхът му ухаеше на сладки анасонови семена. — Дори най-прекрасните неща, които съм чувал за вас, милейди, не могат да се сравнят с действителността, защото лицето ви е по-бяло и от момина сълза, страните ви са по-нежни и от ябълков цвят, а устните ви… ах, устните ви… са по-алени от… от летни макове! — възкликна той, явно впечатлен от цветистите си метафори.
— По-скоро алени като ушите на дърта свинкя — промърмори под носа си Рейн.
Ариана я напуши смях, но от благоприличие не се разсмя.
— Кожа, бяла и гладка като корем на риба.