Този път кикотът едва не избухна от стиснатите й устни. Тя сръга мъжа си в корема, а той взе да кашля, да се превива, ще рече човек, че се дави.
Симон извърна притеснен поглед към домакина и угрижено каза:
— Милорд, кашлицата ви е сериозна. Позволете да ви препоръчам нещо — мажете гърдите си с маста на обесен. Тез летни настинки често завършват фатално.
Ариана вече не можа да се сдържи и прихна да се смее. Макар този лек да се прилагаше често (когато имаше обесен, разбира се), нейният безстрашен рицар стана блед като платно само при мисълта, че ще му се наложи да прави нещо подобно. Притеснена да не би да е обидила госта им, тя бързо каза:
— Брадата ви е прекрасна, господине.
— Нали? — Той погали сплъстената четина на лицето си с нескрита гордост. — Подстригана е по френската мода или поне така казват. Макар че никой мъж няма право да носи брада, по-прелестна от тази на краля, естествено. Не би било възпитано.
Гръмкият му смях, плътен и дълбок като удар на литавра, прокънтя из стаята, а Ариана с почуда установи, че гостът им има злато дори в устата си.
Макар че се чувстваше неловко, тя направи всичко възможно да остане дружелюбна докрая. Не беше срещала евреин преди, а като се изключи златото по брадата и зъбите на този човек, той изглеждаше съвсем обикновен, всъщност дори приятен с комплиментите и желанието си да бъде полезен. Едва ли беше способен да отвлича християнски деца и да ги принася в жертва на езическите си богове.
Но даваше пари срещу лихва, което го правеше грешник в очите на Светата църква и Ариана сечудеше какво ли можеше да прави Рейн с такъв човек.
Симон Евреина отново прогърмя със сърдечния си смях и излезе, а Рейн се върна на масата и взе сметалото.
Премести още две-три зърна с оцапаните си с въглен пръсти и пак сбърчи замислено чело. Но Ариана вече бе започнала да го опознава и знаеше, че изпънатата по скулите му кожа и пепелявосивият цвят на очите му означаваха, че е въодушевен от нещо. Веждите му напрегнато се сключиха, той прехапа долната си устна и Ариана изведнъж усети непреодолимо желание да го целуне. Бременността сигурно се отразяваше и на разума й, не само на стомаха.
— Взехте ли пари от лихварина, милорд?
— Да, трябваше да заложа и душата си, докато се съгласи, дяволите да го вземат. — Като видя вцепененото изражение на Ариана, Рейн се разсмя. — Не в истинския смисъл, скъпа. В интерес на истината, лихвата на Симон е съвсем поносима.
— Толкова ли сме бедни, че се налага да взимаме на заем, за да живеем? Можеше да поискам от баща ми…
Той сложи ръка на устните й. Докосването му бе топло и нежно и тя трябваше да събере цялата си воля, за да не притисне устни до дланта му.
— Не сме бедни. Взех на заем от евреина, за да мога да построя крепост.
Той дръпна ръката си и тя почувства хлад. Сякаш устните й бяха оголени.
— Крепост? Мислиш да строиш нова крепост? Тук в Рудлан? Но защо?
— Ако спреш да ме засипваш с въпроси, ще ти обясня.
Той я заведе пред масата и й показа стар навит пергамент. Тя го взе внимателно и бавно го разгъна под светлината на факлите. Пергаментът беше пресъхнал с годините и пукаше при всяко движение. Миришеше на мухъл и застояло, като дрехи, забравени в някоя ракла.
— Кулата е остаряла — каза той през рамото й и дъхът му погали врата й. — По-добра е от старата дървена крепост от времето на завоевателите, но през последните десет години строителството доста напредна. Неверниците са особено добри в тази област. Научих много от тях по време на кръстоносните походи. Това в ръцете ти е просто пример за крепостта, която бих могъл да построя тук, в Рудлан.
Пергаментът беше изпъстрен със сложни рисунки, начертани с черни линии, на които не можеше да се хване края. Ариана започна да ги проследява една по една и постепенно от плетеницата се оформи крепост. Величествена непревземаема крепост, с кръгли кули, назъбени от бойници и знаме, развято на най-високата от тях — черен дракон на кървавочервен фон.
— Тази карта от Свещената земя ли я имаш?
Рейн взе пергамента от ръцете й и го остави на масата.
— Това е скица. Взех я от един сарацински майстор, който навремето е построил такава крепост за великия султан Нуредин.
Тя предизвикателно нацупи устни и каза:
— Чувала съм много за храбрите ви дела по време на кръстоносните походи, милорд, и често съм си мислила колко несправедливо е всичко това.
Очите му се спряха на устните й, той бавно се наведе сякаш искаше да я целуне… а когато думите й най-после стигнаха до съзнанието му, учудено вдигна вежди.
— Кое е несправедливо?
— Това, че само защото си взел кръста, целунал си Христовата гробница и си убивал неверниците в името Божие, душата ти е опростена навеки. Което означава, че след като умрем, ти — който без съмнение си къде-къде по-грешен от мен — ще си мързелуваш на златен трон в рая, а аз ще трябва векове да страдам в чистилището. Ето това е несправедливо.