А сега той умираше от глад. Ако беше останал в общността, това нямаше да се случи. Беше толкова просто. Някога искаше да има избор. И когато го имаше, взе неправилното решение да избяга. И сега умираше от глад.
Но ако беше останал…
Продължи да размишлява. Ако не беше заминал, щеше да изпитва друг глад. Животът му щеше да е изпълнен с копнеж за чувства, за цветове, за обич.
Ами Гейбриъл? За него изобщо нямаше да има живот. Така че всъщност не бе имал никакъв избор.
На Джонас му беше все по-трудно да кара велосипеда. Не само че беше отслабнал заради недостига на храна, но и бяха стигнали до нещо, което отдавна копнееше да види — хълмове. Навехнатият му глезен го болеше, докато с усилие натискаше педалите.
Времето се променяше. Два дни валя дъжд. Джонас никога не беше виждал дъжд, освен в спомените. Тогава му беше харесало, наслаждаваше се на новото усещане. Но сега беше различно. Двамата с Гейбриъл подгизнаха и премръзнаха и беше трудно да изсъхнат, дори когато от време на време се показваше слънце.
През цялото дълго и опасно пътуване Гейб изобщо не бе плакал. Но сега плачеше. Плачеше, защото беше гладен, защото му беше студено и защото беше ужасно слаб. Джонас също плачеше. По същата причина. И защото се страхуваше, че няма да успее да спаси Гейбриъл. Вече не мислеше за себе си.
23
С наближаването на нощта Джонас ставаше все по-сигурен, че мястото, което търси, е вече близо. Но нито едно от сетивата му не потвърждаваше неговата увереност. Напред не се виждаше нищо, освен безкрайната криволичеща пътека. Не се чуваха никакви звуци.
Но все пак той го усещаше, чувстваше, че Другаде не е далеч. Но почти не му беше останала надежда, че ще се добере дотам. Обзе го отчаяние, когато острият мразовит въздух започна да се замъглява и да се изпълва с бяла вихрушка.
Гейбриъл, увит в тънкото одеялце, се беше свил тихо на седалката си. Джонас спря уморен колелото, вдигна Гейб и с ужас осъзна колко премръзнало и слабо е детето.
Стъпил с вкочанените си крака върху замръзналата пръст, Джонас разтвори дрехата си, притисна Гейбриъл до голите си гърди и после го загърна с прокъсаното мръсно одеяло. Гейб се размърда леко и тихо изхленчи в тишината.
През мъглата на забравата Джонас успя да извика смътния спомен за тази белота.
— Нарича се сняг, Гейб — прошепна той. — Това са снежинки. Падат от небето и са много красиви.
Някога будното и любопитно дете не откликна. Джонас погледна към малката главичка, сгушена до гърдите му. Русите къдрици на Гейбриъл бяха сплъстени, а по мръсните му бузки имаше бели следи от сълзи. Очите му бяха затворени. Докато Джонас го гледаше, една снежинка падна и проблесна върху миглите му, преди да се стопи.
Той се качи уморен на велосипеда. Пред него се издигаше стръмен хълм. И в най-хубавото време изкачването щеше да бъде дълго и трудно. Но сега бързо трупащият се сняг правеше придвижването им невъзможно. Предното колело едва се въртеше, макар Джонас да натискаше с все сила педалите със схванатите си изтощени крака. Накрая велосипедът спря. И повече не помръдна.
Той слезе и го остави на една страна в снега. За момент си помисли колко лесно би било да се строполи до него, да потънат с Гейбриъл в мекия сняг и тъмнината и да поспят.
Но той беше стигнал дотук. Трябваше да се опита да продължи.
Спомените му бяха останали далеч назад, бяха се изплъзнали от защитата му, за да се върнат в общността. Бяха ли му останали изобщо някакви? Можеше ли за последен път да си припомни топлината? Имаше ли все още способността да я предаде? И щеше ли Гейбриъл да успее да я приеме?
Той притисна ръка върху гърба на детето и се опита да си върне спомена за слънчевите лъчи. За момент му се стори, че нищо не се получава, че дарбата му напълно е изчезнала. След това видя внезапно проблясване и усети как по вкочанените му крака нежно пропълзява топлина. Почувства как лицето му се сгрява и премръзналата кожа на ръцете му се отпусна. За миг му се прииска да запази този спомен за себе си, да се къпе в слънчевата светлина, без да се терзае за никого и за нищо.
Но мигът премина, последван от нуждата да сподели това усещане с единственото същество, което му бе останало да обича. Той се напрегна, за да предаде спомена за топлина на малкото треперещо телце в ръцете си.
Гейбриъл се размърда. Прегърнати под сипещия се сняг, те се потопиха в топлината и възстановиха силите си.
Джонас отново се заизкачва по хълма.
Споменът беше отчайващо кратък. Бе извървял едва няколко метра, когато той изчезна и двамата отново мръзнеха в студената нощ.