Възможността да избира сам как да прекара часовете за доброволен труд винаги доставяше огромно удоволствие на Джонас. Останалото време от деня беше толкова строго разпределено.
Спомни си, че когато постъпи в групата на деветгодишните, което скоро предстоеше и на Лили, той за първи път беше изправен пред този избор. деветгодишните обикновено пристъпваха към първите си часове като доброволци малко нервно, кикотейки се и без да се отделят от приятелите си. В началото те неизменно избираха занимания в областта на развлеченията, помагайки на по-малките да свикнат с обстановката, в която те все още се чувстваха по-комфортно. Но ставайки по-зрели и уверени, те се насочваха към други дейности, по-близки до техните интереси и умения.
Едно момче от групата на единайсетгодишните — Бенджамин, беше прекарало почти всичките си часове за доброволен труд през изминалите четири години в Центъра за рехабилитация, работейки с граждани, претърпели травми. Говореше се, че е не по-малко опитен от ръководителите на центъра и че дори е разработил някакви уреди и методи за по-ефективна рехабилитация. Нямаше никакво съмнение, че Бенджамин ще получи назначение в тази област и вероятно ще му бъде разрешено да пропусне голяма част от задължителното обучение.
Джонас беше впечатлен от това, което Бенджамин бе постигнал. Той, разбира се, го познаваше, защото бяха в една група, но никога не бяха разговаряли за постиженията му, защото това би накарало момчето да се почувства неловко. Нямаше никакъв удобен начин да споменеш или обсъдиш нечий успех, без да нарушиш, макар и несъзнателно, правилото, забраняващо самохвалството. Беше второстепенно правило като забраната на грубостта и не се наказваше тежко. Но все пак беше по-добре да не се въвличаш в ситуации, в чиято основа стои разпоредба, която лесно може да бъде престъпена.
Оставяйки зад себе си жилищния район, Джонас караше покрай обществените здания, надявайки се да зърне велосипеда на Ашър, подпрян на стената на някоя фабрика или административна сграда. Мина покрай Детския център, където Лили прекарваше времето си след училище, и централния площад с големия Аудиториум, където се провеждаха публичните събрания.
Джонас забави ход и се вгледа в имената на велосипедите, подпрени пред Центъра за детски грижи, а после и пред Центъра за хранително снабдяване. Беше забавно да помагаш в доставките и той се надяваше да намери приятеля си там, за да тръгнат заедно на обичайните обиколки из общността, разнасяйки пакетите с храна. Но най-накрая откри колелото на Ашър — захвърлено както обикновено на една страна, вместо да стои изправено на мястото за паркиране — пред Дома на старите.
Там имаше само още един велосипед — този на Фиона, която беше от тяхната група. Джонас харесваше Фиона. Тя беше добра ученичка, тиха и учтива, но освен това имаше и чувство за хумор и Джонас не се изненада, че днес работи заедно с Ашър. Той паркира колелото си до техните и влезе в сградата.
— Здравей, Джонас — каза служителката зад бюрото. Тя му подаде бланка за записване и сложи печат под подписа му. Всичките му часове като доброволец щяха да бъдат внимателно нанесени в таблица в Залата на откритите документи. Някога, преди много време, сред децата се говореше, че някакво момче от групата на единайсетгодишните отишло на Церемонията на дванайсетгодишните само за да чуе публичното обявление, че не е положил необходимите часове доброволен труд и следователно няма да получи назначение. Дали му един месец да покрие часовете си и след това му връчили назначението, лично, без тържествена церемония и аплодисменти — наказание, което помрачило цялото му бъдеще.
— Добре, че дойде тук днес — каза служителката. — Празнувахме освобождаване тази сутрин, а това винаги малко обърква програмата. — Тя погледна един разпечатан лист. — Да видим. Ашър и Фиона са в помещението за къпане. Защо не отидеш да им помогнеш? Знаеш къде е, нали?
Джонас кимна, благодари й и тръгна по дългия коридор. Докато вървеше, надзърташе в стаите от двете страни. Старите седяха тихо — някои разговаряха, други майсторяха някакви предмети. Малцина от тях спяха. Всяка стая беше удобно обзаведена, подовете бяха покрити с дебел мокет. Беше спокойно място, за разлика от центровете за производство и разпределение, където работеше по-голямата част от общността.