Роалд Дал
Пчелно млечице
— Ужасно се притеснявам, Албърт, направо ще умра от притеснение — каза мисис Тайлър.
Тя не сваляше очи от пеленачето, което лежеше абсолютно неподвижно върху лявата й ръка.
— Сигурна съм, че нещо не е наред.
Кожата върху бебешкото личице беше перлено-прозрачна и силно опъната върху костиците.
— Опитай отново — посъветва я Албърт Тайлър.
— Няма никакъв смисъл.
— Трябва постоянно да опитваш, Мейбъл — настоя той.
Тя извади шишето от тенджерката с гореща вода и изтръска няколко капки мляко върху вътрешната страна на китката си, за да изпробва температурата.
— Хайде, — прошепна. — Хайде, миличко. Събуди се и хапни още мъничко.
Върху масичката до нея светеше малка нощна лампа, която я обгръщаше с меко жълто сияние.
— Моля ти се. Още съвсем, съвсем мъничко.
Съпругът й я наблюдаваше над списанието, което четеше. Тя беше полумъртва от изтощение, това бе повече от ясно, а бледото й овално лице, обикновено толкова сериозно и спокойно, бе придобило някакъв стреснат и отчаян вид. Но дори и сега, навела глава и вторачила поглед в детето, тя беше странно красива.
— Виждаш ли — прошепна жена му. — Няма смисъл. Изобщо не го иска.
Тя вдигна шишето срещу светлината и присви очи срещу скалата за грамажа.
— Трийсетина грама. Само толкова е изпила. Не, няма дори и толкова. Само двайсет. Това не е достатъчно, за да оцелее, Албърт, наистина не е. Ще се побъркам от тревога.
— Знам — каза той.
— Толкова ми се иска да разберат какво й е.
— Нищо й няма, Мейбъл. Всичко е въпрос на време.
— Разбира се, че й има.
— Доктор Робинсън каза, че няма.
— Виж — решително заяви тя и се изправи. — Не можеш да ме убедиш, че е естествено едно шестседмично бебе да тежи по-малко, по-малко с цяло кило, отколкото когато се е родило! Ами погледни й крачетата! Само кожа и кости!
Дребното пеленаче лежеше върху ръката й отпуснато, без да помръдва.
— Доктор Робинсън каза, че трябва да престанеш да се тревожиш, Мейбъл. Другият, каза същото.
— Ха! — извика тя. — Не е ли прекрасно! Трябва да престана да се тревожа!
— Стига, Мейбъл.
— А какво трябва да правя? Да го възприемам като някаква шега?
— Не е казал такова нещо.
— Мразя лекарите! Ненавиждам ги всичките! — проплака тя, обърна му гръб и бързо излезе от стаята, понесла бебето нагоре по стълбите.
Албърт Тайлър остана на мястото си и не я спря.
След малко я чу да крачи в спалнята точно над главата му, бързи, нервни стъпки — троп, троп, троп, върху линолеума отгоре. Скоро стъпките щяха да спрат и той трябваше да стане и да се качи при нея, да влезе в спалнята и да я завари как седи край люлката, както обикновено, гледа детето, тихо плаче и отказва да се помръдне.
— Тя умира от глад, Албърт — щеше да каже.
— Разбира се, че не умира.
— Напротив, сигурна съм. И Албърт?
— Да?
— Убедена съм, че и ти го знаеш, но не искаш да си го признаеш. Не е ли вярно?
Сега всяка вечер се повтаряше все едно и също.
Миналата седмица бяха завели детето в болницата, лекарят го беше прегледал много внимателно и им бе казал, че всичко е наред.
— Това дете дойде след девет години безплодие, докторе — бе заявила Мейбъл, — и мисля, че ако нещо се случи с него, аз няма да го преживея.
Това беше преди шест дни, а оттогава детето беше отслабнало с още сто и петдесет грама.
Но тревогите на никого нямаше да помогнат, мислеше си Албърт Тайлър. За тези неща човек просто трябваше да вярва на лекарите. Отново взе списанието, което лежеше на коленете му и разсеяно плъзна поглед по съдържанието, за да види какво ново му предлагаха тази седмица:
Сред пчелите през май
Рецепти с мед
Пчеларство и фармацевтика
Как да контролираме ноземата
Най-новото за пчелното млечице
Тази седмица в пчелина
Лечебната сила на клея
Регургитации
Годишен банкет на английските пчелари
Други вести
През целия си живот Албърт бе изпитвал необикновен интерес към всичко свързано с пчелите. Дори като съвсем мъничък, той ги хващаше с голи ръце и тичаше вкъщи да ги покаже на майка си. Понякога ги поставяше върху лицето си и ги оставяше да пъплят по бузите и шията му, и най-удивителното в цялата история беше, че те нито веднъж не го ужилиха. Дори напротив. На пчелите сякаш им беше приятно да бъдат с него. Те отказваха да си отидат сами и за да се отърве от тях, трябваше лекичко да ги избутва с пръсти. Но дори тогава, те често се връщаха и се настаняваха отново върху ръка, крак, коляно, навсякъде, където кожата беше открита.
Баща му, който беше зидар, казваше, че от момчето сигурно се излъчва някаква дяволска миризма, нещо пагубно, което се просмуква през порите на кожата му, и че нищо добро не може да се очаква от човек, който така хипнотизира насекомите. Майка му обаче твърдеше, че това е дар, даден му от Бога и стигна дори дотам, че започна да го сравнява със Св. Франциск и птичките.