— Знаеш ли какво? — най-после се обади Албърт.
— Какво?
— Обзалагам се, че още е гладна. Обзалагам се, че иска още една доза. Какво ще кажеш, ако пак й дадем шишето?
— Не мисля, че трябва да го правим, Албърт.
— Добре ще й се отрази — каза той и стана от стола. — Отивам да й стопля още мляко.
Той влезе в кухнята и се бави няколко минути. Когато се върна, носеше шише, пълно до горе с мляко.
— Направих й двойна доза — обяви тържествено. — Двеста и петдесет грама. За всеки случай.
— Албърт! Да не си полудял? Не знаеш ли, че прехранването е не по-малко опасно от недохранването?
— Не е нужно да й го даваш цялото, Мейбъл. Можеш да спреш, когато поискаш. Хайде — подкани я той и се надвеси над нея. — Дай й още малко.
Мисис Тайлър погъделичка с крайчето на биберона горната устничка на бебето. Мигновено миниатюрната устичка се затвори като капан около гумената цицка и в стаята изведнъж настъпи тишина. Телцето на бебето се отпусна и когато засмука млякото, върху личицето му се изписа пълно блаженство.
— Виждаш ли, Мейбъл! Какво ти разправях!
Жената не отговори.
— Тя има вълчи апетит, това е. Виж я само как суче.
Мисис Тайлър наблюдаваше нивото на млякото в шишето. То намаляваше бързо и много скоро стотина грама бяха изчезнали.
— Ето — каза тя. — Това е достатъчно.
— Не можеш да й го отнемеш сега, Мейбъл.
— Напротив, скъпи, длъжна съм.
— Хайде, жено, дай й останалото и стига си се притеснявала.
— Но, Албърт…
— Умряла е от глад, не виждаш ли? Хайде, красавицата ми — изгука той. — Довърши шишето.
— Това не ми харесва, Албърт — каза жена му, но не издърпа шишето.
— Детето си наваксва пропуснатото, Мейбъл, това е всичко.
Само след пет минути шишето беше празно. Бавно мисис Тайлър издърпа биберона и този път нямаше протести, цареше пълна тишина. Бебето лежеше блажено върху майчиния скут, очите му блестяха от доволство, устичката му бе полуотворена, устните — изцапани с мляко.
— Цели триста и шейсет грама, Мейбъл! — възкликна Албърт Тайлър. — Три пъти повече от нормалното количество? Не е ли удивително?
Жената се беше вторачила в бебето. И постепенно старият притеснен израз на уплашена майка отново се връщаше върху лицето й със здраво стиснати устни.
— Какво ти става? — попита Албърт. — Не е възможно да се притесняваш за това, нали? Как можеш да допуснеш, че ще възвърне нормалното си тегло от някакви си мизерни сто и двайсет грама. Не ставай смешна!
— Ела тук, Албърт — каза тя.
— Какво?
— Казах ела тук.
Той се приближи и застана край нея.
— Погледни хубаво и ми кажи дали виждаш нещо по-различно.
Мъжът й внимателно се взря в бебето.
— Изглежда ми по-голяма, Мейбъл, ако това имаш предвид. По-голяма и по-дебела.
— Подръж я — нареди тя. — Хайде, вдигни я.
Той се пресегна и пое бебето от скута на жена си.
— Боже всемогъщи! — извика. — Та тя тежи цял тон!
— Точно.
— Е, не е ли прекрасно! — възкликна Албърт, целият сияещ от щастие. — Обзалагам се, че сигурно вече си е възвърнала нормалното тегло!
— Това ме плаши, Албърт. Твърде бързо е.
— Глупости, жено.
— За всичко е виновно твоето противно млечице — каза тя. — Мразя го.
— Няма нищо противно в пчелното млечице — възмутено отвърна той.
— Не говори глупости, Албърт! Нима мислиш, че е нормално едно дете да започне да наддава с такава скорост?
— На теб човек не може да ти угоди! — извика той.
— Побъркваш се от страх, когато слабее, а сега направо си откачила от ужас, защото дебелее! Какво става с теб, Мейбъл?
Жената стана от стола и се насочи към вратата с бебето на ръце.
— Единственото, което мога да кажа — заяви тя, — е че за късмет съм тук, за да не ти позволя да й даваш повече от това нещо, повече нищо няма да кажа.
Тя излезе, а Албърт наблюдаваше през отворената врата как прекоси антрето, стигна до стълбите и започна да се изкачва, но когато стигна до третото или четвъртото стъпало, тя изведнъж се спря и застина неподвижно, сякаш се сети за нещо. После се обърна, бързо слезе обратно и отново влезе в стаята.
— Албърт — каза тя.
— Да?
— Предполагам, че не е имало никакво пчелно млечице в шишето, което току-що изпи?
— Не виждам защо трябва да предполагаш подобно нещо, Мейбъл.
— Албърт!
— Какво има? — попита той тихо и невинно.
— Как смееш! — извика тя.
Едрото брадато лице на Албърт Тайлър доби наранено и неразбиращо изражение.
— Според мен, трябва да се радваш, че е погълнала още една голяма доза. Честно казано, аз се гордея. А дозата наистина си я биваше, Мейбъл, повярвай ми.