Очите на жената бавно се насочиха надолу и се спряха върху бебето. То лежеше голо върху масата, дебело, бяло и коматозно, като някаква гигантска личинка, която наближаваше края на гъсеничния си период и скоро щеше да се появи на света напълно завършена с мандибули и крила.
— Защо не я завиеш, Мейбъл? — каза той. — Нали не искаме нашата царичка да настине.