Елин Пелин
Пъдар
Пройчо — селски пъдар, 20-годишен момък.
Катерина — селска хубавица, хитро и весело момиче.
Пенка, Еленка и Иглика — нейни другарки, весели, лудички и хубавички момичета, всички скришом една от друга влюбени в Пройчо.
Полянка. Тесен неравен път, нагоре от нея, криволи между ниските сухокаменни огради на лозята. Тук-там иззад оградите се вдигат ширококлонни орехи. През изровения прелез на срещната ограда бежишком, с весели викове и подплашени скачат една след друга Пенка, Еленка и Иглика, спират се на полянката и с вълнение гледат надире. Всичките с кошнички в ръце.
Пенка. Не тичайте толкова ма!… О, боже, скъсиха ми се краката!
Еленка (към Иглика). Видя ли го, ма Иглико, или само ни подплаши? Вижте как дишам! Сърцето ми ще изскочи!
Иглика. Пък ти не тичай толкова!… Кой те кара?
Пенка. Истина, ма Иглико, видя ли го? Как ни из-пла-шиии!
Иглика. Видях го ма, нима ще ви лъжа! Боже, какви сте! Видях го в черешака как ни дебне. Пълзи по шумата като смок. Пусти Пройчо!
Всички дружно и звънко се изсмиват.
Пенка (плесва ръце). Ами Катерина?
Еленка. Тя остана. Ако смее, рече, нека дойде!
Иглика. Ба, много го е страх! (Шепне им нещо. Всички се изсмиват.)
Пенка. Знам, знам защо остана. Нима вече толкова се не бои!…
Еленка. Не бои се ма. О, колко е свободна! Аз не смея да остана, ако щеш ме уби… Сърцето ми още не може да се смири. Ти видя ли го, ма Пенке?
Пенка. Как ще го видиш ма? Щом писна Иглика, аз драснах из лозето като луда. Какво сладко беше гроздето, та не знам отде го мътната измъти тоя Пройчо.
Иглика. Май киселко щеше да ни излезе.
Еленка. Ако бе ни пипнал!… (Замисля се.)
Пенка. Кажи си ма, Иглико, истина, видя ли го?
Иглика. Хвала божеее! Видях го ма.
Еленка. Причинило ти се е… Кой знае какво си видяла, я някой пън я!
Иглика. Какъв ти пън ма! Те сега!… И Пройчо ако не познавам!… Видях как се синей зад оградатз и полази полека, полека, като котка за врабци. Пушката му блещеше в ръцете като змей.
Пенка. Да го разтресе тоя Пройчо! Щяхме да си наберем.
Еленка. Да бяхме стояли ма, какво щеше да ни направи?
Иглика. Какво ще ни направи? Нали знаеш какъв бутниколиба е Пройчо… Ще-е… (Шепне им нещо.)
Пенка (удря я галено по устата). У, каква си! Ще, зер? (Скрива си лицето в ръце.)
Еленка. Ще-ще, ще му преседне…
Смеят се.
Пенка. Слушайте, ха да му се разсърдим!
Иглика. Как ще му се разсърдим ма?
Еленка. Чуй, Иглико, разсърди му се ти и не го вече поглеждай, нито му приказвай. Ние ще го закачаме — та да се пука от яд!
Пенка. Когато ти се усмихне, ти му се намръщи и си изкриви устата… Така… Как умееш да го правиш това!
Иглика. Аз не мога да се сърдя ма… Щом ме погледне, и ще се засмея… Разсърди му се ти, Еленке, ти имаш по-кораво сърце…
Еленка. У-у!… Аз не мога го направи. Кораво сърце съм имала! Каква си, Иглико! Пенка най-добре може да го направи… Може, докато е жива, да му не продума.
Пенка. Мога зер! Не мога ден да трая. Щом ми рече „Пенке, погледни ме“, и ще го погледна, без да се усетя.
Иглика. Е, какви сте!
Еленка. Някоя от вас го обича! Познавам!
Пенка. Иглика, ако го обича, нека го обича!… Хич не й завиждам.
Иглика (към Пенка). Пък аз знам, че ти го обичаш.
Еленка (с тъга и ревност). Вие и двете го обичате.
Пенка. Тебе — яд ли те е?
Еленка. Пък… като не казвате, та…
Иглика. Ти като се сърдиш — то… ти го обичаш. Ти отвори дума…
Еленка (червенее от срам). У, какви сте! Няма да ви го взема, не бойте се. (Обръща се сърдито.)
Пенка. Ами Катерина ма? Де остана?
Иглика (сочи с ръка). Не виждаш ли я? Ето там — е, между лозите. Бере си слободно, не иска и да знае. Що е хитра! Гледай как се снишава и бере.
Пенка (вика). Кате, остави и за нас ма!
Катерина (обажда се). Ух, страхлушини-и! Комуто се яде, нека си набере.
Еленка (дърпа ги). Хайде и ние да влезем! Ха да влезем!
Иглика (подсмива им се). Де, недейте!
Пенка. Ха да влезем, ма Иглико, ха да влезем! Три сме ма… И Катерина — четири: защо да му се боим?
Иглика. Ами ако ни подгони?
Пенка и Еленка. Ще го хванем, да го вържем.
Пенка. Ще му разпашем пояса и ще го вържем с него за ореха.
Еленка. Да му дойде ума…
Иглика. Ма с огън си не играйте!
Пенка. Ще му сипем водица… Ха да влезем ма! (Покатерва се на прелеза и запява последвана от другите.)
Покрай, Кате, покрай, душо, да се не удавиш!
Веднага всички уплашено писват и хукват надире из пътя. След тях тича Катерина. В една ръка държи пребрадката си, в друга — кошницата. Тъкмо когато да скокне на пътя, Пройчо посяга от прелеза и я хваща за плетника.