Кимнах. На всеки етаж от двете страни на коридора бяха разположени четири стаи: една доста просторна, точно до стълбите, следвана от друга съвсем малка и една с формата на L, а в дъното на коридора се намираше най-обширната стая — единствената, която гледаше не само към „Улицата на Мечката“, но и към малката уличка. Казах си, че всички стаи на първия и втория етаж щяха да бъдат заети, но знаех, че господарят ми нямаше да се оплаква повече от обичайното, като се вземеше предвид, че за момента нямаше да се появят нови наематели.
— Дулчибени ще спи в моята стая — добави Кристофано. — Със сигурност не може да остане тук с трупа. Все пак — заключи той, — ако нямаме други случаи, истински или лъжливи, след няколко дни ще ни пуснат.
— След колко по-точно? — попита Ато Мелани.
— Кой може да каже? Ако някой в околността се почувства зле само защото е пил вкиснато вино или е ял развалена риба, веднага ще се сетят за нас.
— Значи рискуваме да останем тук завинаги — казах аз дръзко, усещайки се вече задушен от дебелите стени на странноприемницата.
— Завинаги не. Но успокой се: нима не си бил тук ден и нощ през последните седмици? Много рядко съм те виждал да излизаш, свикнал си вече.
Беше истина. Моят господар ме беше взел на работа по милост, защото знаеше, че си нямам никого на света. И аз работех от сутрин до вечер.
Това се бе случило в началото на миналата пролет, когато Пелегрино пристигна в Рим от Болоня, където работел като готвач, за да отвори наново „При оръженосеца“ след нещастието, сполетяло неговата братовчедка, ханджийката Луиджа де Грандис Бонети. Тя, бедната, предала душата си на Господа Бога в следствие на едно улично нападение, извършено от двама цигани безделници, които искали да й откраднат чантата с парите. Странноприемницата, ръководена тридесет години първо от Луиджа заедно със съпруга й Лоренцо и синчето Франческо, а после само от Луиджа, останала вдовица и без дете, едно време беше доста известна и приемаше гости от всички части на света. Почитта към херцог Орсини, собственик на малкия дворец, в който се помещаваше странноприемницата, беше накарала Луиджа да го обяви за свой единствен наследник. Херцогът все пак нямал нищо против, когато Пелегрино (който имал да изхранва жена, неомъжена щерка и още една дъщеричка) пристигнал от Болоня да му измоли позволение, за да продължи цветущата дейност на братовчедката Луиджа.
Това беше златната възможност за моя господар, който вече бе изпуснал една друга: в края на трудната си кариера в кухните на един богат кардинал, където вече бил стигнал до желаното място на помощник-резач на месо, го изгонили, поради сприхавия му характер и честите му прояви на невъздържаност.
Почти веднага, след като Пелегрино се беше настанил в околностите на „Оръженосеца“, в очакване голямата къща да се освободи от някои временни обитатели, му бях препоръчан от енорийския свещеник на близката църква „Санта Мария ин Постерула“. Когато дойде знойната римска жега, жена му, на която работата на ханджийка никак не се нравеше, беше заминала заедно с дъщерите в полите на апенинските планини, където все още живееха роднините й. Завръщането им се очакваше в края на месеца и междувременно аз бях останал единственият помощник.
Разбира се, не можеше да се очаква от мен да съм най-добрият прислужник, но за да бъде доволен господарят, правех всичко, което ми беше по силите. Когато привършвах с дневните задачи, с желание търсех всеки сгоден случай, за да мога да бъда полезен. И тъй като не ми харесваше да излизам сам и да се излагам на опасностите на улицата (преди всичко на жестоките шегички на моите връстници), бях почти винаги зает в странноприемницата „При оръженосеца“, както бе забелязал лекарят Кристофано. Независимо от това, мисълта да остана заключен за целия период на карантината в тези стаи, макар добре познати и гостоприемни, ми се струваше като непоносима жертва.
Междувременно бъркотията на входа се беше уталожила. Моят господар и всички останали, които заедно с него се бяха напрегнали в дългото и безсмислено пропиляване на сили, се бяха присъединили към нас. Накратко им бе обяснено заключението на Кристофано — това повдигна значително духа на повечето от тях, но не и на моя господар.
— Ще ги избия, ще ги избия всичките — развика се той отново, изпуснал юздите на гнева си.
Добави, че тази случка го е довела до разорение, понеже никой вече нямало да дойде в „Оръженосеца“, нито щяло да е възможно да се продаде странноприемницата, изгубила стойност заради онази проклета пукнатина, и щяло да се наложи да покрие всичките си кредити, за да вземе друг. Щял да обеднее и да пропадне, но първо щял да разкаже всичко на Гилдията на ханджиите. Щял да го стори, макар всички да знаели, че това няма да помогне — така каза, и продължи после да си противоречи сам многократно. Разбрах, че за жалост пак е опитал от гръцкото винце.