Но като оставим настрана спора около достоверността на това твърдение, това, което поразява, е забравата, в която десетилетия наред тъне и този неясен аспект от живота на папа Одескалки. Вътре в книжката на Рецонико намерих един малка библиотечна разписка, с която предишният читател беше изискал да прегледа томчето. Подписът: „Барон Ф. Данкелман, 16 април 1925“. След него никой друг не беше разлиствал тези страници.
Истина и лъжа
Прав е Ато Мелани, когато наставлява прислужника: не винаги лъжливите документи казват лъжи. Фалшивите писма на д’Естре, публикувани от Далримпъл, разглеждани в правилната светлина, също принадлежат към тази странна категория от документи: апокрифни са, но казват истината. Не случайно едно друго писмо, публикувано от Герен, този път автентично, от кардинал д’Естре до Луи XIV от 16 ноември 1688, потвърждава контактите между граф Казони и Уилям Оранжки:
Кардинал Сибо […] узна, че с посредничеството на едно духовно лице, което дошло от Холандия миналата година с писма от някои мисионери в тази страна, които накарал да се надяват, че Щатите [тоест Обединените Провинции на Холандия] са щели да гласуват свободата на вероизповедание за католиците, той [Казони] е влязъл в някакъв вид разбирателство с един човек, служител на принца Оранжки и че ги е карал да се надяват на тази свобода; че този човек имал общение с мисионера в убеждението, че принц Оранжки храни голямо уважение към папата и че ще направи много неща за него; че в последно време тези отношения са се заздравили и че със сигурност принц Оранжки е дал да се разбере, че има само и единствено добри намерения.
Сведенията на д’Естре заслужават доверие, най-малко защото изворът на информацията, кардинал Сибо, е бил високо платен шпионин на Луи XIV (Орсибал, op. cit., стр. 73, н. 337). Всъщност френският владетел на следния 9 декември отговаря разгневен на д’Естре:
Ако иска да си възвърне добрите отношения с мен, папата би трябвало завинаги да изгони Казони и да прекрати престъпната кореспонденция, дето той е имал с принца Оранжки.
И мемоарите на мадам дьо Ментьонон, в които се говори за заемите на Инокентий XI за Уилям, са апокрифни. Но не е ли възможно да казват истината?
Мисията Шамле
Както се видя, драматичният конфликт между принц Оранжки, Луи XIV и Инокентий XI се изостря през есента на 1688: Уилям държи на нож Европа, без да разкрие дали ще атакува французите при Рейн заради спора за архиепископа на Кьолн или пък ще нахлуе в Англия. Папата се гласи да гледа и се преструва, че не знае какво ще се случи. А Луи XIV?
Кралят-слънце, който макар и да не е бил влюбен в мира на всяка цена, известно време се опитвал да не ускорява хода на събитията. В предходните месеци изпратил в Рим специален пратеник, мосю де Шамле (виж. Recueil des instructions donnees aux ambassadeurs…, изд. Г. Аното Париж 1888, XVII7) за една тайна лична среща с папата. Мисията била толкова тайна, че дори и официалните дипломатически представители на Франция били държани в неведение. Шамле имал изключително деликатната задача да поиска лична аудиенция при папата, за да му предаде едно послание от Всехристиянския крал, неговия заклет враг. Лесно можем да си представим основната тема на съобщението: да се намери съгласие по проблема в архиепископа на Кьолн, да се обезвреди бомбата с часовников механизъм на Уилям Оранжки и да се избегне конфликта в цяла Европа.
Във Ватикана Шамле е приет от Казони, на когото съобщава, че иска да говори лично с папата, и само с него, по поръчение на краля на Франция. Казони го изпраща обратно с празни ръце: обяснява му, че като секретар се занимава само с цифри, докато за едно толкова деликатно дело е добре кралският пратеник да говори с кардинал Сибо, първи министър на папата. Шамле приема при условие, че никой няма да знае за неговата среща със Сибо.
Така Шамле се връща и показва на Сибо писмото, което Луи XIV му е поверил за папата. Казано му е да се върне след няколко дни за отговор. Пратеникът се представя за пореден път; при това положение обаче Сибо му казва, че папата не може да го приеме. Нека Шамле да осведоми за всичко Сибо, казват му, така, като че ли оня, който ще го слуша, е самият папа…
Инокентий XI добре знае, че нарежданията на Луи не XIV позволяват на Шамле да говори с когото и да е, освен лично с папата. Още повече, че между едното и другото отпращане хората на папата са успели да спечелят още няколко дни. Тайният пратеник, изтощен и обиден, трябва да се върне във Франция, без да е могъл да потърси някакво съгласие с Инокентий XI. Луи XIV беснее. Конфликтът между Рим и Париж по въпроса с архиепископа на Кьолн не се решава, напрежението в Германия остава високо и така войските на принц Оранжки запазват отличен претекст да останат в бойна готовност. За да атакуват после… Лондон.