Папата, отказвайки да приеме Шамле, може да се преструва, че не знае каква опасност грози английските католици. Но след десанта на принц Оранжки сам ще се издаде с една разкриваща фраза, припомнена от Леополд фон Ранке (Englische Geschichte, Лайпциг 1870, III 201): Salus ех iniminis nostris, спасението идва от неприятелите.
Революцията от 1688
Всичко това не се изчерпва в една чисто академична дискусия. За да се оцени по достойнство значението на the glorious revolution и следователно ролята на Инокентий XI, нека отново дадем думата на Ролоф:
Революцията, с която през 1688 Уилям Оранжки отстранява католика Джеймс, отбелязва прехода от една епоха в друга, както прави другата голяма европейска революция — френската от 1789. За Англия възкачването на Оранжкия принц на престола означавало не само окончателното установяване на протестантската вяра, но и установяването на господството на Парламента и разчистването на пътя, който щял да доведе на власт Хановерската династия, царуваща и днес. Победата на Парламента над монархията на Джеймс II направила възможно утвърждаването на двете партии, които са си поделяли управлението в английската история (тори и виги). Политическата власт преминава трайно в ръцете на потомствената аристокрация и на новата аристокрация, издигнала се благодарение на парите, принципни застъпници на чисто меркантилни интереси.
Освен това (това най-много би трябвало да интересува един папа) след победата на Оранж законовите мерки, които изключвали католиците от обществения живот, стават много по-сурови; по времето на управлението на Джеймс II 300 000 англичани изповядвали католическата вяра. През 1870 броят им е слязъл на едва 70 000.
Дълговете на Уилям
Сметките в джоба на принц Оранжки: това е трябвало да се направи още от началото. А в биографиите на Уилям Оранжки остава доста мъглява дори темата за самия основен капитал: кой е финансирал войските, крито той е командвал в защита на Холандия? Няма отговор, но само защото въпросът не е бил задаван с необходимата твърдост. И все пак се намира някой и друг учен, проявявал малко любопитство.
Според англиканския епископ Гилберт Бърнет, съвременник и приятел на Уилям, принц Оранжки „дойде на бял свят вече в доста неблагоприятни условия. Неговите лични сметки бяха в окаяно състояние: неговото имущество бе разграбено от отделянето на два големи фонда, отишли за майка му и баба му, а да не говорим за един доста голям дълг, който баща му беше взел, за да подкрепя английската корона.“ (Bishop Burnet’s History of his own time, Лондон 1857, стр. 212).
Бърнет взел активно участие в подготовката на революцията от 1688, бил измежду малкото, които знаели за подготовката на десанта в Англия, и рамо до рамо с Уилям дори в най-деликатните моменти от неговия преврат, включително и на последния поход от крайбрежието до Лондон. Ето защо не би било никак изненадващо, ако е премълчал други факти, по-неудобни за короната и англиканската вяра.
Немският историк Волфганг Винделбанд представя едно писмо от Уилям до приятеля Валдек, написано малко след възкачването му на английския трон: „Ако познавахте съществуванието, което водя, със сигурност щяхте да имате милост към мен. Единствената утеха, която ми остава, е, че Бог знае, че онова, което ме движи, не е тщеславието“ (цит. във Волфганг Винделбанд, Wilhelm von Oranien und das europaische Staatensystem в Von staatlichem Werden und Wesen. Festschrift Erich Marks zum 60. Geburtstag, Аален 1981).
Това ли са думите, пита се учуден Винделбанд, на човек, който току-що е реализирал мечтата на целия си живот? А тези думи, добавям аз, не могат ли да идват от устата на оня, който има тежки и непризнати парични проблеми?
Английските поданици не смятали новия крал за символ на скромността. Както отбелязва фон Ранке, през 1689 Уилям помолил английския парламент за пожизнена лична издръжка, както предшестващите го владетели от династията Стюарт: „Необходимо е за нашата сигурност да имаме пари на разположение“. Парламентът не се доверил: на краля била отпусната само едногодишна издръжка с изричната уговорка „за не по-дълго“. Уилям бил дълбоко засегнат и сметнал отказа за лична обида. Но нямал никакво средство да се противопостави. По някаква случайност именно в този момент вървели тайните преговори между Бокастел, Ченчи и Ватиканския държавен секретариат.