Цялата история на Оранжкия род, при по-внимателно вглеждане, е осеяна с очевидни епизоди, от които проличават най-малкото мъчителни отношения между протестантските принцове и парите. Според английската историчка Мери Каролайн Тревелиън, „амбициите на Уилям II (бащата на Уилям III) щяха да бъдат доста по-малко възпрепятствани, ако в качеството си на главен военачалник на холандската република, не се беше опитвал да издържа войска, по-голяма от онова, което бе в състояние да плати“. За да намери нужните за защитата пари, Уилям прибягнал и до насилие, като хвърлил в затвора през 1650 петима от основните депутати на Холандските щати и тръгнал към Амстердам, за да го постави под обсада (Г. Яж Раниер, William of Orange, Лондон 1932, стр. 16–17).
През 1657, все според Тревелиън, майката на Уилям III заложила собствените си бижута в Амстердам, за да може да подкрепи исканията на своите братя. През 1661 починала в Англия. На следващия май бабата на Уилям, принцеса Амалия от Солмс, започнала съдебно дело, за да си върне бижутата. Нейният секретар Риве пише на Хюигенс, секретар на Уилям, че младият принц „не говори за нищо друго, освен за това дело“ (Мери Каролайн Тревелян, William the third and the defense of Holland 1672–1674, Лондон 1930, стр. 22). Но защо тези скъпоценности, между който един диамант от 39 карата, вграден в сребро, толкова вълнували Уилям? Искало му е се само да измие срама от залагането на семейни скъпоценности? Или повече го е интересувал продажната стойност на бижутата?
На принцовете Оранж впрочем трябва да са им били необходими големи финансови ресурси, за да издържат военните си кампании. През месеците на подготовка на десанта в Англия папските агенти също са запознати със спешните нужди на Уилям: в средата на октомври 1688 (Данкелман съобщава за това обстоятелство) известили, че поради силния вятър 10 или дори 12 кораба от флотата на Уилям не са се върнали от маневрите в открито море, а принц Оранжки бил доста разтревожен, тъй като закъснението в подготовката му струвало 50 000 ливри на ден.
Нуждата, ако е крайна, може да подтикне към недостойни дела и един принц, включително към измама и предателство. Според историка-нумизматика Николо Пападополи (Imitazione dello zecchino veneziano fatta da Guglielmo Enrico d’Orange (1650–1702) в Rivista italiana di Numismatica е scienze affini, XXIII [1910], брой III) през 17 век монетният двор на Оранжкото княжество най-спокойно фалшифицирал венециански монети, избягвайки с лекота съответните санкции. Когато през 1646 измамата е разкрита, La Serenissima, венецианската република, била ангажирана с отбраната на Кандия срещу турците и разчитала именно на Холандия за войскови подкрепления и оръжие: така че венецианците трябвало мълчаливо да търпят. Накрая принцовете от династията Оранж фалшифицирали по всяка вероятност и унгарски дукати, който по онова време били в обращение в Холандия.
Спомоществователите на десанта в Англия
Следователно Уилям Оранжки бил беден или, по-точно казано, вечно задлъжнял и на лов за средства за своите военни начинания. Ето защо трябва да се види кои са били неговите финансови спомоществователи, като се започне с онези, които са всеизвестни.
Политическата и военна дейност на Уилям Оранжки, включително нахлуването в Англия, били спонсорирани от три основни групи банкерите-евреи, адмиралтейството на град Амстердам и накрая някои патрициански рода.
Еврейските банкери заемали едни от челни позиции във финансовите среди на Амстердам и на цяла Холандия. Сред тях се откроява фигурата на барон Франсиско Лопес Суасо, който, освен че играел ролята на дипломатически посредник между Мадрид, Брюксел и Амстердам, подпомагал щедро Уилям. Според съвременниците, той му дал предварително два милиона холандски флорина без никаква гаранция, коментирайки заема с прословутата фраза: „Ако имате късмет, знам, че ще ми ги върнете; ако нямате късмет, съгласен съм да ги загубя“. Други финансови помощи за принц Оранжки дошли от provediteurs general (основни снабдители или източници — така ги наричал той самият) Антонио Алварес Макадо и Якоб Перейра, двама испански евреи-банкери (виж Д. Светчински-Н. Шьондюв, De Familie Lopes Suasso, financiers van Willem III, Цволе 1988).
Не по-маловажно за Уилям било и съдействието на адмиралтейството на Амстердам, което, според историка Джонатан Айзриъл, осигурило около 60 % от бойната флота и екипажа на корабите, които акостирали в Англия. Според оценки от онази епоха, ставало дума за 1800 човека, който непосредствено преди десанта били ангажирани денонощно на смени.