Позицията на Данкелман също заслужава известно внимание. Бароните фон Данкелман са били тясно свързани с династията Оранж още от времето на Уилям III. През 17 век един прочут предшественик и съименник на историка, Еберхард фон Данкелман, е бил юрист в двора на бранденбургския принц-електор Фридрих, а после станал негов първи министър. Но принцът бил също така чичо на Уилям III Оранжки и неколкократно го подкрепял във войните срещу Франция. Същият принц-електор на Бранденбург дава благородническа титла на Данкелман. Като убедени калвинисти, те определено не са можели да толерират истината: Уилям Оранжки е заграбил английския трон, включително и благодарение на парите на един папа, възползвайки се на това отгоре и от външната политика на Инокентий XI. Който, както самият Уилям Оранжки, е бил заклет враг на Луи XIV. Накрая не може да се изключи, че Данкелман се е интересувал също така и от икономическите въпроси: фамилията произхождала от графство Линген, което било част от имуществото на династията Оранж; след смъртта на Уилям минало в ръцете на принца-електор на Бранденбург (виж. Kuerschners deutscher Gelehrten Kalender, 1926, II 347; K. Денина, La Prusse litteraire sous Frederic II, Берлин 1791,1 ad vocem; A. Рьослер, Biografisches Woerterbuch, ad vocem).
Както всички останали историци, Данкелман не споделя с читателите си подробности за личните си връзки с обсъжданите лица. Благодарение на такива недомлъвки и увъртания, фактите са представени със съзнателна, макар и прикрита пристрастност.
Има други герои на описваните исторически събития, които не падат по-долу. Дори кардинал Рубини, държавният секретар на Александър VIII, който наредил на монсеньор Ченчи да не приема предложението на Бокастел, имал лични интереси в играта. Фамилията Рубини още от времето на дядото на кардинала била между длъжниците на Инокентий; както става ясно от счетоводните книги на Карло Одескалки. Незабавното приключване на историята със заемите, повдигната в Авиньон от Ченчи, било най-разумното нещо: Рубини прекрасно знаел, че парите на рода Одескалки са се разпръснали на хиляди посоки (Фонд Одескалки, XXIIA9, к. 179; XXIIA13, година 1650; Куерини; op. cit., стр. 282; Дж. М. Крешимбени, Notizie istoriche degli Arcadi morti, Рим 1720, III 67; T. Рикарди, Storia dei vescovi vicentini, Виченца 1786, стр. 238).
Знаел го много добре и един друг представител на ватиканската йерархия — монсиньор Джовани Антонио Давиа, който по време на преврата на Уилям Оранжки заемал стратегическия пост на апостолически интернунций в Брюксел. Неговата фамилия вземала пари на заем от тази на папата (потвърждават го още един път счетоводните книги на Карло Одескалки) и по някакъв странен начин монсиьор Давиа нямал необходимия усет да разбере, че Англия щяла всеки момент да падне в ръцете на еретиците (Фонд Одескалки XXVII B6; Е. Данкелман, Zur Frage der Mitwissenschaft des Papstes Innozenz XI an der oranischen Expedition в Quellen und Forschungen aus italeinischen Archiven und Bibliotheken, XVIII [1926], стр. 311–333).
Също и апостолическият пратеник в Лондон, граф Фердинандо Д Ада, както са отбелязали историците, проявил странна неспособност да предусети и съобщи в Рим кроежите, с които лондонските приятели на Уилям се подготвяли да подкрепят отвътре държавния преврат (Дж. Джили, // nunzio pontificio D’Adda е la seconda rivoluzione inglese в Nuova rivista storica XXIII [1939], стр. 285–352). Наистина доста лошо изпълнение на задълженията от страна на граф Д’Ада, който обаче после е повишен в нунций от Инокентий (с когото между другото били роднини). Може би да служи зле е било именно неговата задача?
Еврейският проблем
Както видяхме, по два от трите очевидни канала за финансиране, използвани от принц Оранжки, извадени наяве от историците (тоест адмиралтейството на Амстердам, холандските благороднически фамилии и банкерите-евреи), течали парите на рода Одескалки. Заемите на фамилията на Инокентий всъщност отишли както в ръцете на адмиралтейството на Амстердам (в лицето на Жан Ньофвил, обявен за адмирал от самия Уилям Оранжки), така и на многобройни фамилии от икономическата и финансова холандска аристокрация: Дойц, Хошпид и Бартолоти — всички фигуриращи в счетоводните книги на Карло Одескалки.
В общи линии два канала от три били подсигурявани от фамилията на блажения Инокентий. При това положение във финансовата подкрепа за Оранжкия род фамилия Одескалки имали един-единствен конкурент — еврейските банкери. Случайно или не, но сред множеството сурови мерки, въведени от Инокентий XI по време на неговия понтификат, имало една, която се отнасяла именно до финансите. Блаженият Инокентий забранил на евреите, под заплахата от тежки наказания, да упражняват банковото дело: точно в сферата, в която фамилията Одескалки имала подчертано превъзходство. Тежката мярка, която поставила края на един дълъг период на толерантност от страна на папите, предопределила икономическата разруха на римските евреи, които до началото на 19 век били принудени да наблюдават безсилни на непрекъснатото увеличаване на своите дългове и краха на печалбите си. В същото време папа Инокентий дал тласък на развитието на заложните къщи, които — макар и да представлявали похвална и обществено значима инициатива — отмъквали от евреите ресурси и клиенти в нарастващо количество.