Остава да бъдат изяснени взаимоотношенията с други лица от холандски и фламандски произход, работещи в икономическата сфера, като Йеремия Хагенс, Исак Фламинг, Томас Вербек или Петер Вандепут. Всичките те са получатели на суми, които, взети заедно, стигат до 14 000 скуди, за които по никакъв начин Карло Одескалки не е отбелязал условията на вноските (виж например Фонд Одескалки XIII A2 кк. 1, 84, 97–122, 134, 146, 159, 179, 192, 220, 244, 254, 263, 300). Едно задълбочено изследване би трябвало да започне от нотариалните архиви в Амстердам, Лондон и Венеция в търсене на учредителните актове на търговските дружества, договори и обменни писма.
Играта на императора
Във вихрените парични обмени, които тайно обуславяли европейската политика от 1660 до 1700, особено важно място при всички случаи трябва да се отдели за император Леополд I Хабсбургски. Леополд бил напълно наясно с прехвърлянията на пари между венецианските довереници на рода Одескалки и холандските финансисти-еретици. Достатъчно е човек да хвърли един поглед на някои отдавна известни документи (Ханс фон Цвидинек, Das graeflich Lamberg’sche Familienarchiv zu Schloss Freistritz bei Ik, Грац 1897), за да си даде сметка за това. Докато от Венеция Аурелио и Карло Рецонико давали заеми на Леополд с посредничеството на имперската камера в Грац и препродавали на холандците товарите с живак, получени като залог от императора, той през януари 1666 връчва баронската титла на двамата довереници на рода Одескалки „за едно по-бързо приключване на сделката“.
В действителност не е трябвало да има кой знае колко пречки, при положение че главният надзорник на австрийските живачни мини, тоест финансовият довереник от императорска страна в операцията, барон Абондио Индзаги, бил земляк на рода Одескалки — той също прихождал от старинен род от Комо като блажения Инокентий. А от Виена ролята на посредник между Индзаги и Рецонико играел барон Андреа Джованели, братовчед на Карло и Бенедето Одескалки, и той достигнал до благородническа титла по волята на императора.
През 1672, годината на жестокия конфликт между Франция и Холандия, граф Карл Готфрид фон Бройнер, довереник на Леополд в икономическите и военните дела, предлага Индзаги да бъде назначен за агент по „плануваните търговски обмени с холандците“. Императорът от своя страна напомня на Бройнер, че вече е задлъжнял с 260 000 флорина на някой си Дойц — същия онзи холандски банкер-еретик, на когото рода Одескалки препродавали живака.
Нотариусът на Комо, който удостоверявал договорите между Чернеци, Рецонико и Индзаги, бил някой си Франческо Певерели (за него виж например Фонд Одескалки XXXIII Al, к.78; Архив на двореца Одескалки, I D6, кк. 70, 89, 352, 383). Но фамилията на Певерели се състояла и от поданици на Леополд, който впрочем им направил щедри дарения във вид на пари и земи.
Има и още: възстановяването на заемите, дадени на Леополд, не било гарантирано само от товари с живак, а и от приходите от граничните митнически такси на империята. След смъртта на Карло и Бенедето Одескалки, Леополд ще продължи да се финансира, предлагайки като гаранция митата. Но ще го стори — каква случайност — с Ливио Одескалки, племенника на блажения Инокентий, който ще му заеме крупни суми за военни разходи.
Аферата Одескалки, така да се каже, била позната на малко и доверени лица. А когато има тайни, които трябва да се пазят, винаги е хубаво да се обръщаш към оня, който вече знае. Когато през 1758 един Рецонико стане папа с името Климент XIII, за таен камерхер той ще си избере по случайност един Джованели.
Но подобни примери в тази история има даже прекалено много. Достатъчно е да се припомни, че парите на рода Одескалки са свършили в ръцете на Бартолоти, сродени с Йохан Хойдекопер, кмет на Амстердам и акредитиран дипломат на Амстердамското градско управление в двора на принц Фридрих от Бранденбург, чичото на Уилям Оранжки, за когото знаем, че сред поданиците си е имал лице на име Данкелман…
Тайната на счетоводните книги
Много време беше нужно да се дешифрират писанията в счетоводните книги на Карло Одескалки. Попълването на счетоводни книги става задължително по нареждане на венецианските власти от 16 век с цел гаранция и защита на пазара. И все пак, току-що въведена, нормата ловко е заобикаляна от търговците, които превръщат своите книги в дълги неразбираеми списъци от цифри и имена, внасяни от доверени счетоводители под прекия контрол на техния началник и възможни за разчитане само от него. Карло Одескалки направил нещо повече: попълвал лично, с почти невъзможен за разчитане почерк, счетоводните книги. Фамилните счетоводни регистри, като тези на Карло Одескалки, били хранилища за още по-мъгляви тайни, за изключително деликатни лични дела. Държели се под ключ в непристъпни скривалища, и често били унищожавани, преди да могат да попаднат в чужди ръце (виж например В. Алфиери, La partita doppia applicata alle scritture delle antiche aziende mercantili veneziane, Торино 1881).