— Пуснете ме да изляза! Ах, как дръзвате? Долу ръцете! Не мога да остана тук! Съвършено здрав съм, ясно ли е? Здрав като бик! Пуснете ме да си вървя, казвам ви!
Този, който викаше така (едва го забелязах зад гората от копия, с които го ограждаха войниците), беше отец Робледа, испанецът йезуит, също наш наемател, който започна да крещи, обхванат от паника, без да си поема дъх, със зачервен врат и изпъкнали по него жили. Ето защо виковете му напомниха квиченето на прасетата, когато ги колят, окачени с главата надолу.
Шумът отекваше на улицата и, струва ми се, стигаше чак до площадчето, опразнило се сякаш за миг. На другата страна на улицата зърнах продавача на риба и двамата прислужници от близката странноприемница на „Мечката“, които наблюдаваха сцената.
— Затварят ни — извиках им, като опитвах да се покажа, но и тримата останаха равнодушни.
Един продавач на оцет, един разносвач на сняг и една група момченца, които допреди малко оживяваха улицата, се скриха уплашени зад ъгъла.
Междувременно моят господар, синьор Пелегрино де Грандис, бе сложил някаква масичка на прага на странноприемницата. Един от офицерите постави върху нея регистъра на наемателите в странноприемницата, който току-що бе накарал да му донесат, и започна проверката.
— Отец Хуан де Робледа, от Гранада.
Тъй като никога не бях присъствал на поставяне под карантина, а и никой никога не ми беше разказвал как става, първоначално помислих, че искат да ни вкарат в затвора.
— Лоша работа, лоша работа — дочух да изсъсква Бреноци, венецианецът.
— Да излезе напред отец Робледа — изгуби търпение проверяващият.
Йезуитът, съборен на земята в неравната битка с войниците, се изправи и след като се увери, че всеки път за бягство е препречен от копията, отговори на призива, като даде знак с косматата си ръка. Веднага беше избутан близо до мен. Отец Робледа бе пристигнал от Испания преди няколко дни и от сутринта, поради разигралите се събития, не беше правил нищо друго, освен да подлага на сурово изпитание нашите уши с уплашените си викове.
— Абат Мелани, от Пистоя — извика от регистъра на наемателите офицерът проверител.
В сянката се открои дантеленият маншет с френска кройка, който украсяваше китката на нашия най-скорошен гост, пристигнал едва на зазоряване. Той вдигна прилежно ръка, като чу името си и малките му очи блеснаха като звезди, докато излизаше от мрака. Йезуитът не размърда и мускулче, за да се отмести, когато Мелани, пристъпвайки спокойно и в мълчание, се присъедини към нас. Именно виковете на абата тази сутрин бяха вдигнали тревога.
Бяхме ги чули всички, носеха се от първия етаж. Пелегрино, ханджията, моят господар, първи раздвижи дългите си крака, за да се притече на помощ колкото се може по-бързо. Но спря още щом стигна до голямата стая на първия етаж, който гледаше към „Улицата на Мечката“. Тя бе наета от двама гости: синьор дьо Муре, възрастен френски благородник, и неговия придружител Помпео Дулчибени от Фермо. Муре, в креслото, с крака, потопени в легена, заради обичайното си миене, се бе отпуснал накриво с увиснали ръце, а абат Мелани го беше хванал под кръста и се опитваше да го съживи, като го разтърсваше за яката. Муре бе насочил погледа си зад раменете на притеклия се на помощ човек. Изглеждаше, че разучава старателно с удивени очи Пелегрино, издавайки неясен гърлен звук. Тогава Пелегрино забеляза, че абатът всъщност не викаше за помощ, а разпитваше стареца, като викаше високо и го подканваше да говори. Говореше му на френски и моят господар не разбра, но предположи, че го пита какво му се е случило. На Пелегрино (както самият той по-късно щеше да сподели с всички ни) му се струвало, че абат Мелани друса прекалено силно Муре в опита си да го спаси, и се хвърлил, за да изтръгне бедния старец от здравата хватка. И точно в този момент злощастният синьор дьо Муре с огромно усилие промълвил последните си думи: „Ах, значи все пак е вярно“, измънкани на италиански. После престанал да хърка. Продължаваше да се втренчва в ханджията, а от устата чак до гърдите му се беше стекла някаква зеленикава лига. Беше мъртъв.
— Es el viejo, старецът — изпъшка отец Робледа, като прошепна ужасено тази фраза, наполовина на италиански, наполовина на своя език, почти веднага след като чухме двама войници да повтарят полугласно помежду си думите „чума“ и „карантина“.
— Кристофано, лекар и хирург от Сиена! — повика проверяващият.